Трейси Шевалие - Жива жар

Когато свършиха с вечерята, Дик Батърфийлд се облегна назад и избърса уста в ръкава си.

— Утре отивам до Смитфийлд — обяви той. — Да видя един човек, който е докарал агнета от… откъде бяха, Чарли?

— От Дор-сет-шър… — отвърна Чарли, като натърти на всяка сричка.

Маги онемя.

— Искаш ли да ме придружиш, Магс? — изгледа я Дик Батърфийлд. — По-лесно е да накараш Дорсетшър да дойде при теб, отколкото ти да биеш път до Дорсетшър, не е ли тъй?

— Чарли, копеле такова! — успя да изломоти Маги, като осъзна, че той никога не е имал намерение да й даде парите от лъжичката.

— Е, Маги — намеси се Дик Батърфийлд, — той не е виновен. Просто се грижи за теб. Да не мислиш, че ще те остави да се запилееш в провинцията, без да ми каже.

— Аз… моля те, татко, само се опитвам да й помогна.

— Ако искаш да помагаш, помогни на майка си за прането, а недей да кръстосваш селските пътища да търсиш онова момче, като се правиш, че помагаш на сестра му.

— Не е вярно! Просто искам да я заведа у дома й, да се махне от тая помийна яма!

Дик Батърфийлд се изкикоти.

— Ако мислиш, че това е помийна яма, почакай да видиш какво е на село. И там стават лоши работи, понякога и по-лоши от тук, защото няма толкова много хора, които да те гледат какво вършиш. Забравяш, че с майка ти сме от село и знаем какво е, нали, Бет?

Майката на Маги си беше мълчала по време на спора, уж заета с разтребването на масата. Сега вдигна за малко поглед от тавата, която отнасяше към бюфета, и каза с равен глас:

— Така е.

Маги се загледа в лицето й и откри в нейното намръщено изражение искрица надежда за себе си, макар баща й да отсече:

— Ще си стоиш при нас, Магс. Няма да мърдаш от Лондон. Тук ти е мястото.

Маги лежа будна почти през цялата нощ — умуваше как да намери парите за пътуването. Може би щеше да продаде единия от подаръците на мистър Блейк, стига да струваше нещо, макар че никак не й се искаше.

Но ето че се появи надеждата. След кратка дрямка тя се събуди и откри Бет Батърфийлд, седнала на леглото й.

— Шшшт! Облечи се и се приготви за пътуването. Много тихо, да не го събудим. — Майка й посочи към другото легло, където спеше Чарли, проснат по корем.

Маги се облече набързо, взе си няколкото неща, от които щеше да има нужда, и опипа джоба си, да е сигурна, че пакетчетата на мистър Блейк са там.

Когато отиде при майка си в кухнята, Бет Батърфийлд й подаде торба с хляб и останалия пай и кърпичка, в чието крайче бяха вързани няколко монети.

— Ще ти стигнат да платиш дилижанса — прошепна тя. — Това е всичко, което успях да заделя през последните месеци от копчетата и прането. Ти ми помагаше, така че парите са и твои. Изкарала си си ги с труд. — Говореше, като че ли вече се упражняваше за разправията, която щеше да има с мъжа си на следващия ден, когато той разбереше, че и Маги, и парите са изчезнали.

— Благодаря ти, мамо. — Маги я прегърна. — Защо го правиш?

— Имам дълг към момичето, че го оставих да стигне до това състояние. Заведи го при техните живо и здраво. И се върни скоро!

Маги отново прегърна Бет Батърфийлд и вдъхна миризмата на пай и сапун, пропила дрехите й, после побърза да излезе, за да не й убегне късметът.

Маги запомни всеки миг от пътуването до Дорсетшър и дълго след това го извикваше отново в паметта си. Парите на Бет Батърфийлд стигаха само за двама души и трябваше много да увещават кочияша на дилижанса да се съгласи да пусне Маги да седне отвън до него за малкото останали монети. Най-накрая той се смили заради състоянието на Мейси и Роузи, а и защото Маги твърдеше, че е акушерка и ако не тръгне с тях, може да се наложи той да изражда бебетата.

Мейси и Роузи събираха погледите навсякъде, където се появяваха заедно — в хановете, където сменяха конете, на масите за вечеря, по улиците, където се разхождаха да разтъпчат отеклите си крака, в самия дилижанс, пълен с пасажери. Едно бременно момиче беше обичайна гледка, но удвоената плодовитост привличаше вниманието, скандализираше едни и радваше други. Мейси и Роузи бяха толкова щастливи, че са заедно, та почти не забелязваха цъкането и усмивките. Сгушени една до друга, те си шептяха или се смееха. При това положение беше по-добре, че Маги е на капрата. А и от там виждаше много по-добре жизнерадостния непознат пейзаж на Южна Англия.

Първият етап не беше толкова изненадващ, тъй като минаваха през селата покрай Темза, които бяха като продължение на Лондон — Воксхол, Уондсуърт, Пътни, Барне, Шийн. Едва след Ричмънд и първата смяна на конете Маги почувства, че Лондон вече е зад гърба им. Пред нея се разстилаха до безкрай заоблени хълмове — непозната гледка за нечии очи, свикнали с кръстосаните улици на големия град. Отначало Маги се взираше единствено в хоризонта, който за пръв път й изглеждаше толкова далечен. След като привикна с необятната шир, успя да се съсредоточи върху по-близкия пейзаж, да забележи полето, прорязано от плетове, кравите и овцете, чиито рунтави туловища я разсмиваха, къщите със сламени покриви, разпръснати наоколо. Още преди да спрат за вечеря в Бейзингстоук, тя вече питаше кочияша за имената на цветята покрай пътя, от които никога преди не се беше интересувала.