Тери Пратчет - Истината

— Тя… ъ-ъ… принадлежи на господин… ъ-ъ… Рон — обясни Уилям, вторачен недоверчиво в кучето. — Казват, че е заради жлезите му.

Знаеше, че е виждал и преди това куче. То винаги се мяркаше някъде в ъгъла на картинката. Промъкваше се край стените или си седеше до някое кьоше и гледаше щъкащия наоколо свят.

— И какво иска? — не мирясваше Гунила. — Как мислиш, дали ще поръча нещо за печатане?

— Не ми се вярва — отвърна Уилям. — Той е нещо като просяк, само че и в Гилдията на просяците вече не го искат.

— Нищо не казва.

— Ами той обикновено си стои, докато не му дадат нещо, за да се махне.

Дъртия Гнусен Рон кимна и протегна ръка.

— Тъй си е то, господин Бут. Хич не ми пробутвай тия таралянски туковщини на мене. Рекох им аз, рекох им, не лисвам кофата по гражданството, да му го… Хилядолетни пръсти и скариди. Да му се не знае.

— Бау.

Уилям отново зяпна кучето.

— Гъррр — добави то.

Гунила се почеса в дълбините на брадата си.

— Вече схванах, че в тоя град хората са готови да купят какво ли не от някого на улицата. — Взе купчина още влажни от мастилото новинарски листове. — Господине, разбирате ли какво говоря?

— Да му го…

Гунила сръга Уилям в ребрата.

— Как мислиш, туй «да» ли беше, или «не»?

— Вероятно да.

— Бива. Виж сега, ако успееш да продадеш тия неща по… ами по двайсет пенса парчето, можеш да си оставиш по…

— Ей — намеси се Уилям, — не може да ги продаваш толкова евтино.

— Що пък да не може?

— Защо ли? Защото… защото… ами тогава всеки ще ги прочете!

— Добре, значи всеки ще дава по двайсет пенса — невъзмутимо отвърна Гунила. — Бедняците са доста повече от богаташите, затуй е по-лесно да измъкваш парици от тях. — Джуджето се обърна с приветлива гримаса към Дъртия Гнусен Рон. — Въпросът ми може да ти се стори чудат, ама имаш ли някакви приятели?

— Рекох им аз, рекох им! Да им го…

— Вероятно да — сподели Уилям. — Той се мотае със сбирщина от… ъ-ъ… несретници, които живеят под един мост. Е, повече стърчи наблизо, отколкото се мотае…

— Тъй значи — подхвана Гунила и размаха екземпляр от «Вестника» под носа на Рон. — Кажи им, че ако продават на гражданите тия неща по двайсет пенса парчето, ще ви давам за всяко по едно хубавичко лъскаво пени.

— Брей!… Що не си пъхнеш хубавичкото лъскаво пени там, дето слънцето не свети? — обади се Рон.

— О, значи ще ми… — започна Гунила.

Уилям пак хвана джуджето за ръката.

— Извинявай, но задръж малко… Рон, какво каза току-що?

— Да му го… — отвърна Дъртия Гнусен Рон.

Бе прозвучало като гласа на Рон, пък и сякаш се чу някъде откъм него, само да не беше обикновено недостъпният за него смисъл в думите…

— Да не искаш повече от едно пени? — неуверено попита Уилям.

— Като гледам, трябва да ни се падат по пет пенса на парче — заяви Рон или поне така изглеждаше.

Незнайно защо погледът на Уилям неудържимо се прикова в малкото сивкаво куче. То също го изгледа дружелюбно и изрече:

— Бау?

Уилям пак вдигна глава.

— Рон, добре ли си?

— Бръмско зъбляне, бръмско зъбляне — загадъчно избълва Рон.

— Е, тогава… два пенса — предложи Гунила.

— Четири — сякаш отстъпи и Рон. — Ама айде да не се баламосваме повече. Един долар за трийсет, става ли?

— Споразумяхме се — заяви Гунила.

Наплюнчи си дланта и щеше да я протегне, за да скрепи сделката с ръкостискане, но Уилям за кой ли път се намеси светкавично.

— Недей.

— Що, да не правя нещо лошо?

Той въздъхна.

— Случайно да страдаш от ужасни обезобразяващи болести?

— Не!

— А искаш ли да ти се случи?

— О-о… — Гунила отпусна ръка. — Кажи на приятелите си веднага да се домъкнат тука, разбрахме ли се? — Озърна се към Уилям и попита: — Можем ли да им се доверим?

— Е… Донякъде. Май не е благоразумно да оставяш без надзор разредители за боя, когато те са наоколо.

А навън Дъртия Гнусен Рон и кучето се мъкнеха по улицата. Колкото и да беше необичайно, протичаше някакъв разговор, макар че от формална гледна точка в него участваше само едно разумно същество.

— Видя ли? Точно както ти казах. Оставяй ме аз да говоря, разбрахме ли се?

— Да му го…

— Правилно. Слушай ме и няма да сбъркаш… много.

— Да му го…

— Сериозно? Е, тъй да бъде. Бау, бау.

Под Сбъркания мост живееха в разкош дванадесет души. Не е трудно да си осигуриш разкош, ако го определяш като «нещичко за ядене всеки ден» и особено ако твърде разтегливо разбираш смисъла на «нещичко за ядене». Формално погледнато, те бяха просяци, макар че рядко им се налагаше да просят. Вероятно можеха да бъдат наречени и крадци, но отмъкваха само вещи, захвърлени от хора, които бързаха да се отдалечат от тях.