Тери Пратчет - Пощоряване

Нещата излизаха извън контрол. Хората окачваха гирлянди и знаменца и вдигаха сергии на площад Сатор. Огромната блуждаеща навалица, съставляваща населението на Анкх-Морпорк, клокочеше из града и тая вечер щеше да се концентрира във формата на тълпа на площад Сатор и там ще може да й се продадат разни неща.

Накрая той събра кураж и потегли към Сдружението на Големите. Което беше затворено. Към напластяванията по закования прозорец бяха добавени още драсканици. Приблизително на нивото на коленете пишеше с тебешир: „Гулемте са От Гона“. Приятно беше да се види как добрите стари традиции на дебилния шовинизъм се предават на подрастващото поколение по този изобщо-не-прекрасен начин.

Кукличките, мислеше трескаво той, където живее при леля си. Споменавала ли е някога името на тая леля?

Той хукна в това направление.

Кукличките някога са били село, преди разрастващият се град да го погълне. Обитателите му все още смятаха себе си за нещо отделно от остатъка на града и си имаха свои собствени обичаи като Понеделникът на Кучешките Лайна или Всички Игли Нагоре и дори практически самостоятелен език. Олян не знаеше нищичко за всичко това. Той просто се промъкваше през тесните улички оглеждайки се отчаяно за… за какво? За стълб пушек ли?

Всъщност това не беше лоша идея…

Осем минути по-късно той-стигна до къщата и задумка по вратата. За негово облекчение тя му отвори и го зяпна.

И каза:

— Как?

Той каза:

— Продавачите на тютюн. Няма чак толкова жени, навикнали на по сто на ден.

— Е, добре, какво искаш, умнико?

— Ако ми помогнеш, мога да върна тъпкано на Мангизов за всичко което стори — заубеждава я Олян. — Помогни ми. Моля ти се? Заради честната ми дума на напълно непочтен човек.

Последното поне му спечели бегла усмивка, само за да се върне почти незабавно обичайното и изражение на дълбока подозрителност. След което приключи някаква вътрешна борба.

— Най-добре влез в гостната — каза тя и отвори вратата докрай.

Стаичката беше тясна, тъмна и бъкаше от приличие. Олян приседна на ръба на един миндер, стараейки се да не съборяса нещо, докато се напъваше да чуе женските гласове оттатък стената. После г-ца Миличкова се вмъкна вътре и затвори вратата след себе си.

— Надявам се, че няма да има проблеми със семейството ти — започна Олян. — Аз…

— Казах им, че ме ухажваш — прекъсна го г-ца Миличкова. — Нали за това са гостните. Сълзите на радост и надежда в очите на майка ми не бяха гледка за изпускане. Та значи какво искаш?

— Разкажи ми за баща ти — каза Олян. — Трябва да знам как е била завзета Голямата Магистрална. Запазила ли си някаква документация?

— Няма да ти свърши работа. Един адвокат ги погледна и каза, че щяло да е много трудно да се повдигне обвинение…

— Възнамерявам да се обърна към по-висока инстанция — прекъсна я Олян.

— Имам предвид, че не можем да докажем повечето неща, не и да ги докажем … — възразяваше г-ца Миличкова.

— Няма да ми трябва да доказвам — отвърна Олян.

— Адвокатът каза, че щели да трябват месеци и месеци работа за да… — продължи тя, твърдо решена да намери пречка.

— Ще направя така, че друг ще плати — контрира Олян. — Имаш ли документи? Счетоводни книги? Нещо такова?

— Какво смяташ да правиш? — поиска да знае тя.

— По-добре е да не знаеш. Наистина. Знам какво правя, Бодилче, но на теб не ти трябва да го знаеш.

— Добре де, има една кутия с книжа — склони неуверено г-ца Миличкова. — Изглежда съм я… ами… оставила за после докато разтребя всичко…

— Добре.

— А мога ли да ти се доверя?

— По този въпрос ли? За боговете, не! Баща ти се довери на Мангизов и виж какво стана! Аз не бих си се доверил на твое място. Но на мое място бих.

— Чудна работа, г-н Ментелик, колкото повече ме уверяваш, че си недостоен за доверие, толкова повече ти вярвам в крайна сметка — сподели г-ца Миличкова.

Олян въздъхна:

— Да, знам, Бодилче. Извратена работа, нали? Склонност на човешката природа. Моля те, донеси ми тази кутия.

И тя го стори, мръщейки се озадачено.

Отне му целия следобед и дори и тогава Олян не беше сигурен, но все пак напълни един малък бележник със записки. Беше като да търсиш пирани сред гъсти водорасли. Дъното си беше осеяно с кости. Но, макар понякога и да се мярваше нещо, което ти се струваше като да е сребристо тяло, така и нямаше да си сигурен, че си видял риба. Единственият начин да се увериш беше да скочиш вътре.

В три и половина площад Сатор вече беше пълен.