Тери Пратчет - Пощоряване

Всичко това изправи жречеството пред един философски проблем. Официално те бяха против това хората да трупат съкровищата си на земята, но се налагаше да признаят, че винаги е добре да има задници по пейките, крака в свещените дъбрави, ръце, тръскащи чекмеджетата и пръсти, потопени в басейна с малките крокодилчета. Така че в крайна сметка те се спряха на варианта да отричат с леко намигване, че такова нещо би могло да се случи отново, но да намекнат, че, добре де, човек никога не знае, а пък пътищата на боговете са неизповедими, нали? Освен това една редица от молители с писма, искащи голяма торба кеш нямаше как да не е отворена за внушението, че най-вероятно ще получат тези, които вече са дарявали, и биха схванали намека след като ги потупаш няколко пъти по главата с подноса за дарения. Дори г-ца Екстремалия Мум, чийто малък мултифункционален храм над една подвързвачница на улица Кабелна движеше делата на няколко десетки не особено значителни богове, завъртя добър бизнес с нежелаещите да изпускат и най-дребния шанс хора. Беше окачила над вратата си плакат. На който пишеше: „Може и да си ТИ“.

Не би могло да стане. Не би трябвало да стане. Но знае ли човек… този път може пък да стане.

Олян познаваше този вид надежда. От нея си беше изкарвал хляба. Хората знаеха, че човекът въртящ „Тука има — тука нема“ все ще спечели, знаеха, че хора в стеснени обстоятелства не продават пръстени с диаманти за малка част от стойността им, знаеха, че животът обикновево им поднася дървената страна на дървото и знаеха, че боговете обикновено не си избират от цялото население някой средностатистически, с нищо не заслужил смотаняк да му връчат огромно богатство. Само че нима нямаше как само този път, по изключение това да не важи, а? Можеше пък просто да се случи, а?

Ето това беше то — най-голямото от всички съкровища, Надеждата. Един сигурен начин да станеш беден наистина много бързо и да си останеш беден. Може и да си ти. Да, ама няма.

В момента Олян фон Ментелик вървеше по улица Апатична Пчела 67 67 Често, но не и винаги, това е черпак, но понякога е метална бъркачка за яйца или, по-рядко, механична белачка, която никой вкъщи не си признава да е купувал. Отчаяното безумно тракане с чекмеджето и крясъците: „Как може да се затвори с проклетия боклук, а да не може да се отвори, бе? Кой идиот го е купил това? Използвали ли сме го изобщо?“ е хвала в ушите на Аноя. Тя също така яде тирбушони. — Бел.пр. по посока към Безплатната Болница „Лейди Сибил“. Докато минаваше, хората обръщаха глави. В крайна сметка дни наред той не беше слизал от първата страница. Можеше само да се надява, че крилатата шапка и златният костюм изчерпваха отличителните му белези. Хората не гледаха лица, а златото.

Болницата все още се строеше, впрочем, като всяка болница, но си имаше опашка пред входа. Олян се справи с нея като я пренебрегна и направо си влезе. Там, в главната зала, имаше хора, изглеждащи точно като такива, чиято работа е да казват „ей, ти там!“, когато някой речеше да влезе ей така, но Олян излъчваше личното си поле „Твърде важна клечка съм за да ме спирате“, така че те изобщо не успяха да намерят думи. А естествено, минеш ли веднъж покрай демоните на входа на коя да е организация, хората приемаха, че имаш правото да си там, където си и те упътваха.

Г-н Грош беше сам в стая. На вратата имаше табела „Не влизай“, но Олян рядко го безпокояха такива неща. Старецът седеше на леглото си и изглеждаше тъжен, но грейна като видя Олян:

— Г-н Ментелик! К’ва гледка за просълзените ми очи, сър! Да мож’те д’ разберете само, къде с’ми дянали панталоните? Казах им аз, че ш’ми мине като на куче, а те д’земат д’ми скрият панталоните! Помогнете ми да се измъкна оттук, преди д’са ме понесли на още някоя баня, сър. Баня , сър!

— Трябвало е да те носят? — обезпокои се Олян. — Не можеш ли да вървиш сам, Контроливър?

— Дасър, но аз им се съпр’тивлявам, сър, не им се давам аз. Баня, сър, ам’ че работа? От фусти? Д’ ми зяпат те мойте фанфари-и-кравайчета! Ей на туй му викам аз безсрамие, сър! Кой не знае, че сапунът унищожава нат’ралните излъчения? О, сър! Заточеник ме държат те, сър, заточеник! Сър, направиха ми те панталонотомия!

— Моля ви се, успокойте се, г-н Грош — побърза да се намеси Олян. Лицето на стареца беше цялото почервеняло от гняв. — Значи всичко ти е наред?

— Само драскотина, сър, вижте… — Грош разкопча пижамата си. — Виждате ли? — обяви триумфално той.

Олян замалко не припадна. Баншито се беше опитало да направи от гърдите на стареца поле за морски шах. А някой друг го беше акуратно зашил.