Тери Пратчет - Пощоряване

Голямата Магистрална Линия Ад би следвало не да си създава врагове, а да ги произвежда в промишлени количества. И ето че тези типове, Димящото гну, решили да му помогнат. Незаконни сигналчици. Като си помисли само човек за всичките тайни, които ще да знаят те… Той следеше с едно ухо биенето на часовника, а сега беше станало девет без петнадесет. Какво ли ще сторят? Някоя кула ли ще гръмнат? Да, обаче в кулите работеха хора. Сигурно нямаше да е това…

— О, г-н Ментелик!

Не се случва често хлипаща жена да нахлуе в стаята и да се хвърли на врата на човек. На Олян досега това не му се беше случвало. Е, сега му се случи и изглеждаше толкова жалко, че жената беше г-ца Маккалариат. Тя мина препъвайки се през кабинета и се вкопчи в шашардисания Олян, със стичащи се по лицето й сълзи.

— О, г-н Ментелик! — проплака тя. — О, г-н Ментелик!

Олян залитна под тежестта й. Така беше увиснала на яката му, че нищо чудно да се озовеше на пода, а самата мисъл да го намерят на пода с г-ца Маккалариат беше… добре де, беше просто немислима. Мозъкът щеше да се взриви преди да си я представи. В сивата си коса тя имаше розова шнола. С мънички ръчно изрисувани теменужки. Която гледка, само на сантиметри от очите на Олян, беше някак нелепо смущаваща.

— Айде, айде, стегнете се, г-це Маккалариат, стегнете се — измънка той мъчейки се да запази баланса и за двамата.

— О, г-н Ментелик!

— Да, наистина, г-це Маккалариат — каза той отчаяно. — С какво мога да съм Ви…

— Г-н Аджи каза, че Пощата вече никога няма да бъде построена отново! Той казва, че лорд Ветинари никога няма да отпусне пари! О, г-н Ментелик! Цял живот съм мечтала да работя на гише тук! Баба ми ме научи на всичко, дори ме караше да се упражнявам с дъвкане на лимони, за да докарам правилното изражение! И аз предадох всичко и на дъщеря ми. Тя, миличката ми, има такъв глас, че бели боята от стените! О, г-н Ментелик!

Олян отчаяно затърси къде може да потупа жената, без да попадне на нещо подгизнало или да излезе от рамките на приличието. Накрая се спря на рамото й. Наистина, ама наистина се нуждаеше от г-н Грош. Г-н Грош знаеше как да се оправя с такива неща.

— Всичко ще се оправи, г-це Маккалариат — заутешава я той.

— А горкичкият г-н Грош! — изхлипа жената.

— Доколкото разбрах, ще се оправи, г-це Маккалариат. Нали знаете какво казват за болницата „Лейди Сибил“: някои хора излизат живи.

А наум добави: „Наистина, ама наистина се надявам да излезе оттам. Без него съм загубен“.

— Всичко е толкова ужасно, г-н Ментелик! — г-ца Маккалариат беше твърдо решена да изпие горчивата чаша на отчаянието до последната утайка. — Всичките ще стигнем до просешка тояга!

Олян я хвана под ръка и внимателно я заизвежда, борейки се срещу представата за г-ца Маккалариат с просешка тояга.

— А сега ме изслушайте внимателно, г-це Мак… Между другото, как Ви е първото име?

— Анестезия, г-н Ментелик — изсекна се в кърпичката си г-ца Маккалариат. — На баща ми му харесало звученето.

— Добре… Анестезия, твърдо съм убеден, че до края на този ден ще разполагам с парите за строежа — заяви Олян.

„Тя си издуха носа в него и, да, точно така, ох майчице, сега ще си го пъхне в ръкава на жилетката, о богове…“

— Да, и г-н Аджи каза така, а се носи и слух, сър. Говори се, че сте пратили на боговете писма, в които сте им искали пари! О, сър! Не ми е работа да Ви го казвам, сър, но боговете не раздават пари на хората!

— Аз имам вяра, г-це Маккалариат — изпъна се Олян.

— В моето семейство сме аноянци вече от пет поколения, сър — сподели г-ца Маккалариат. — Всеки ден тракаме с чекмеджетата и досега не сме получили нищо солидно , както сигурно бихте се изразили Вие, освен когато баба ми извади бъркачка за яйца, която не си спомняше да е оставяла там, но всички бяхме сигурни, че това беше случайност…

— Г-н Ментелик! Г-н Ментелик! — извика някой. — Казват, че щракалките… О, колко съжалявам… — изречението затъна в някакъв сладникав сироп.

Олян въздъхна и се обърна към ухиления новодошъл в измацаната със сажди врата:

— Да , г-н Аджи?

— Чухме, че щракалките пак са спрели, сър! За Псевдополис! — докладва Аджи.

— Ау, колко прискърбно — каза Олян. — Да вървим, г-це Маккалариат, да вървим, г-н Аджи, да придвижваме пощата!

В онова, което беше останало от залата, се беше насъбрала тълпа. Както беше забелязал Олян, гражданите си падаха по нови неща. Вярно, Пощата беше старо нещо, но пък толкова старо, че по вълшебен начин пак се беше оказала новост.