Тери Пратчет - Пощоряване

Той погледна нагоре към мърлявите малки прозорци. Бяха твърде тесни за да се измъкне оттам и бяха направо запечатани от множество слоеве боя, така че той счупи едно от стъклата колкото се може по-акуратно, за да влезе малко свеж въздух. Отбеляза това в книгата за повреди.

Г-н Грош все още дишаше, но с някакъв неприятен бълбукащ звук. В съблекалнята имаше аптечка за Първа Помощ, понеже Правилникът я изискваше, но в нея се съдържаше само малко бинт, шишенце с нещо черно и тегаво и резервните зъби на г-н Грош. Г-н Грош му беше казал да не пипа самоделните му лекове, и понеже не беше необичайно за стъклениците му да избухват през нощта, Станли съблюдаваше тази забрана много прилежно.

В Правилника нямаше записано: В Случай на Нападение от страна на Връхлитащо Кресливо Същество, ударете го яко по Устата с Торбичка с Карфици, и Станли се зачуди, дали да не го впише с молива си. Това обаче щеше да е Увреждане на Пощенско Имущество, а това можеше да го вкара в беля.

Така, след като му се изчерпаха възможностите за всякаква по-нататъшна дейност, Станли запази спокойствие.

Писма валяха на парцали. Някои падаха все още горящи, сипещи се като искри от бумтящия огнен фонтан, пробил вече покрива на Пощенската Палата. Някои бяха почерняла пепел, по която блуждаеха искри в пародия на изсъхващо мастило. Някои, а те бяха много, бяха издигнати от горещия въздух над града непокътнати, и сега се спускаха на бавен зигзаг като послания от някой особено официален бог.

Олян съдра сакото си, докато се промъкваше през навалицата.

— Хората сигурно са се измъкнали — обади се г-ца Миличкова, трополеща след него.

— Наистина ли мислиш така? — попита я Олян.

— Наистина ли го мисля? Не. Не и ако това е работа на Мангизов. Съжалявам, вече не ме бива много да утешавам когото и да е.

Олян се поспря и се опита да мисли. Пламъците се издигаха от покрива на сградата от едната страна. Главната врата и цялата лява половина изглеждаха недокоснати. Но огънят, както му беше известно, беше подло нещо. Седеше си и си тлееше, докато не отвориш вратата за да видиш как върви, а той ще го възприеме като глътка свеж въздух и ще ти запои очните ябълки за черепа.

— Най-добре да вляза — рече той. После добави: — Ъ… няма ли начин да кажеш: „Не, не, недей, прекалено си смел!“, примерно, а?

Някои хора тъкмо правеха верига до близката чешма. Беше също толкова ефикасно, колкото да се гаси слънцето с плюене.

Г-ца Миличкова хвана едно горящо писмо, запали си цигарата с него, вдъхна и каза:

— Не, не, недей, прекалено си смел! Това урежда ли те? Но ако все пак влезеш, отляво изглежда чисто. Внимавай все пак. Носи се слух, че Мангизов поръчва туй-онуй на един вампир. От дивите.

— О. Огънят тях ги убиваше, нали? — отчаяно се опита да го погледне откъм светлата страна Олян.

— Убива всекиго, г-н Ментелик — промълви г-ца Миличкова. — Всекиго.

Тогава тя го хвана за ушите, притегли го и го целуна едно хубаво в устата. Беше като да те целуне пепелник, ама беше хубаво.

— Абе изобщо, предпочитам да излезеш оттам — каза му тя тихо. — Сигурен ли си, че не можеш да почакаш? Момчетата ще са тук всеки момент…

— Големите ли? Но нали днес им е свободният ден!

— Да, обаче трябва да се подчинят на своя шхем. Има ли пожар, значи има опасност за хора. Ще го надушат и ще са тук до няколко минути, повярвай ми.

Олян се поколеба, гледайки я в лицето. Хората обаче го гледаха. Не можеше да не влезе, тъй като нямаше да отива на образа му. Проклет да е Ветинари!

Той тръсна глава, обърна се и се втурна към вратата. Най-добре да не му мисли. Най-добре да не мисли, колко е глупав . Просто виж как е на опип входната врата… съвсем си е студена. Полекичка я отвори… лъхна го горещ въздух, но нямаше експлозия. Ето я голямата зала, огрята от огън… но всичкият беше над него, така че ако махаше с ръце и се пазеше нещо да не му падне отгоре, можеше и да стигне до вратата надолу към съблекалнята.

Той я отвори с ритник. Станли вдигна очи към него от марките си и каза:

— Здравейте, г-н Ментелик. Аз запазих спокойствие. Но ми се струва, че г-н Грош е болен.

Старецът лежеше на леглото и „болен“ беше твърде оптимистична дума.

— Какво го е сполетяло? — вдигна го грижливо Олян. Г-н Грош беше лек като перце.

— То беше като голяма птица, но аз го отпъдих — съобщи Станли. — Ударих го в устата с торбичка карфици. Аз… имах един Малък Момент, сър.

— Добре, толкова е достатъчно — реши Олян. — А сега, ще можеш ли да ме последваш?