Лоис Бюджолд - Свещеният крал

Улкра преглътна шумно и кимна.

— А вие кога ще тръгнете, милорд? Тук ли ще преспите?

Как би било по-добре — той и затворничката да пътуват с бавния кортеж, или да избързат напред? Искаше му се да се махне от това място възможно най-бързо — от замъка го побиваха тръпки, — но наближаващата есен скъсяваше дните, а днешният вече преваляше.

— Искам да говоря със затворничката, преди да реша. Заведи ме при нея.

Не беше далеч — един кат по-долу, в склад без прозорци. Не беше зандан, защото занданите са влажни и миризливи, а тук беше сухо, но определено не беше и стая за гости, и този избор на затвор сам по себе си говореше за дълбокото колебание на иконома и главните придворни на принца относно статута на обитателката. Улкра потропа на вратата и извика:

— Милейди? Имате посетител. — После отключи и отвори широко вратата.

Ингрей пристъпи напред.

Две светещи очи го пронизаха като взора на голяма котка, която дебне в шептяща гора. Ингрей се дръпна инстинктивно и ръката му се стрелна към колана. Острието на ножа беше наполовина излязло от канията, когато лакътят му се удари силно в дръжката на бравата и остра болка се стрелна чак до рамото и върховете на пръстите му. Той отстъпи още назад, за да си осигури пространство, място, от което да нападне и да удари.

Улкра го хвана стреснато за рамото. Зяпаше го озадачено. Ингрей застина, после се отърси от ръката му, за да не усети Улкра как потрепват мускулите му. Първата му грижа беше да овладее мощния импулс, залял крайниците му, като едновременно с това кълнеше наследството си — то не го беше хващало неподготвен, откакто… от отдавна. „Отричам те, вълк в мен. Не ще надвиеш“. Прибра ножа в канията, отлепи бавно пръсти от дръжката и опря разперена длан върху бедрото си.

Огледа отново малкото помещение, насили се да мисли трезво. Откъм сенките млада жена се изправяше от един сламеник на пода. Изглежда, си имаше достатъчно постелки, даже пухен юрган, имаше поднос и стомна, покрито нощно гърне, въобще нуждите й бяха посрещнати задоволително. Този затвор я държеше в плен, но още не я наказваше.

Ингрей облиза сухите си устни.

— Не мога да ви видя в тъмното. — „А каквото виждам, отричам“. — Пристъпете на светло.

Вирната брадичка, тръсната черна коса… и тя пристъпи напред. Облечена беше с фина ленена рокля в бледожълто, бродирана с цветчета покрай извитото деколте. Макар и не чак като за кралски двор, роклята беше достойна за девойка от потекло. Тъмнокафяви пръски я пресичаха по диагонал. На светлината дългата й черна коса придоби червеникав оттенък. Святкащите кафяви очи погледнаха към Ингрей, но без да се вдигат. Ингрей беше среден на ръст, строен, но здрав. Момичето беше доста височко за жена, щом очите им бяха на едно ниво.

Светлокафяви очи, почти жълтеникави на тази светлина, с черни очертания по края на ириса. Не святкащо зелени. Не…

Като му хвърли тревожен поглед, Улкра се зае да ги представи един на друг, официално, съвсем като иконом на принц на празничен банкет.

— Лейди Аяда, това е лорд Ингрей кин Вълчаскала, приближен на печатник лорд Хетвар. Дошъл е за вас. Лорд Ингрей, това е лейди Аяда ди Кастос, по майчина линия кин Язовбряг.

Ингрей примигва. По думите на Хетвар тя беше „лейди Аяда, някаква дребна наследница от зайчарника на Язовбряг, петимата богове да са ни помощ“.

— Това е ибрийско име, бащиното.

— Шалионско — хладно го поправи тя. — Баща ми беше лорд-посветен в ордена на Сина и капитан на храмов форт в блатата по западния край на Лесовете, когато бях дете. Оженил се за дама от Лесовете, от рода на кин Язовбряг.

— И те са… починали? — предположи Ингрей.

Тя килна глава в студена ирония.

— В противен случай щях да съм по-добре защитена.

Не беше разстроена, не плачеше, или поне наскоро не беше плакала. Нито — съвсем очевидно — умопомрачена. След четири дни в този задушен килер насаме с мислите си изглеждаше спокойна, издаваше я само известното напрежение в гласа, слаб трептеж на страх или гняв. Ингрей огледа голото помещение, после се обърна към Улкра.

— Заведи ни някъде, където да седнем и да поговорим. Насаме. И на светло.

— Хм… хм… — След кратко замисляне Улкра им даде знак да го последват. Ингрей забеляза, че икономът обърна без колебание гръб на момичето. Тази затворничка явно не нападаше тъмничарите си, не ги хапеше и дращеше. Крачеше спокойно след него. В края на следващия коридор Улкра посочи вградено в прозореца място за сядане с изглед към задната стена на крепостта. — Тук добре ли е, милорд?