Мари Кордоние - Мнимата дукеса

— Баща ни почина тази пролет и Елен е единствената, която може да ме приеме. Две от сестрите ми са в манастир, третата е омъжена съвсем скромно във Вир.

— Как така баща ви не е задомил и вас, след като ви е липсвало подобаващото смирение за манастир?

Сухият, напълно безразличен тон я вбеси. Този тон даваше надменна оценка както на баща й, така и на нея, и то за неща, за които един чужд човек не би могъл да съди. Дори и ако този чужд човек ти е спасил живота, фактът, че кожената кесия на колана му е натъпкана с жълтици, не му даваше право на това.

— Съпрузите и манастирите търсят зестра — изфуча тя. — Трудно е да се задоми безимотно момиче, освен ако не надарено с особена хубост!

Това „особена хубост“ моментално извика пред очите на младия човек болезнено ясно образа на едно изваяно, примамливо тяло, по което блестяха като перли капчиците вода. Напразно се опита да пропъди онзи образ и да се съсредоточи в откритото личице, от което го гледаха златните очи на едно упорито дете.

Небеса! Къде се реят мислите му? Като каква преценява той това същество? Като съпруга или като любовница? Безсмислица! Нито като едното, нито като другото! Съпруга той никога няма да има, а с любовници не е свикнал да се занимава…

Мълчанието му подведе Виолен да помисли, че той е съгласен с нейните доводи и сега мълчи просто от вежливост. Тя стана от масата и пристъпи до прозореца, който гледаше към двора на страноприемницата. На трепкащата светлина на фенера, окачен над входа, можеха да се видят само смътни очертания. Ала оскъдната светлина не й пречеше, защото пред очите й сега се рисуваше съвсем друга картина… В ясни дни от най-високата кула на стария замък Сен Хеде можеше да се види — далеч някъде, между океана и хоризонта — изящният силует на върха Мон Сен Мишел.

Като дете Виолен дълго бе вярвала, че сигурно там е вратата към небето. Наистина по-късно, когато отиде с благочестивите си сестри на поклонение в древното абатство Сен Мишел, носещо името на покровителя на техния край, тя бе по-скоро разочарована, отколкото просветлена. Огромното абатство на върха на острова всред морето, до което можеше да се стигне по тясна пътечка, и то само при отлив, бе същинско чудо, ала все пак то бе населено само с хора. Всеки ден ята поклонници влачеха най-светотатствено сандалите и ботушите си и мъкнеха тинята на отлива. Те се блъскаха из просторните зали на манастира, припрени и ядни един на друг. Бяха по-скоро любопитни, отколкото набожни. Вместо молитви се носеше невероятна глъч… О, малката Виолен си бе представяла небето по-иначе…

Трябваше да мине доста време, за да превъзмогне детето това отрезвяване и да намери отново утеха при вида на вълшебството на Мон Сен Мишел. Утеха, която трябваше да дири скришом, защото й бе строго забранено да се катери по полуразрушената кула, която, както и всичко в древната крепост застрашаване да се срути всеки момент. Бащата на Виолен нямаше средства дори за най-неотложните поправки. Малкото, което бе успял да скъта, той даде като зестра и като дан за постъпване в манастирите. Не притежаваше вече нищо, въпреки че можеше да назове имената на дедите си до най-дълбока древност. И славата, и богатствата на семейството бяха останали в миналото.

Ето, че бе изминала само седмица, откак Виолен бе напуснала дома си. Но вече болезнено й липсваха мирисът на морето, далечните хоризонти и вятърът, идещ от безкрайността. Но какъв смисъл да съжаляваш за неотвратимото? Може би там, в големия град, под крилото на Елен ще намери нещо, което да замести онова, което е оставила. Дори съпруг, може би… Съпруг, дом и деца, на които да дари цялата любов, която чувстваше в себе си и която никой досега не бе пожелал да получи…

— Толкова сте мълчалива, малка дукесо? — Дълбокият мелодичен глас на нейния спасител я откъсна от меланхоличните мисли. — Навярно сте уморена след толкова много вълнения. Кажете на прислужницата да прибере масата и си лягайте.

Прав беше. До този момент Виолен отказваше да признае изтощението си — и физическо, и душевно. Но сега изведнъж го осъзна. Широкото легло с резбовани колони и бухнали меки възглавници изведнъж започна да я привлича с неудържима сила. Само строгото й възпитание я задържаше все още на крака, докато слугинята на метр Тибо разчисти всичко и най-сетне затвори вратата след себе си. Виолен объркана се взря в Раймон дьо Мариво, който си седеше на високия стол и явно не се канеше да си тръгва.