Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Някакъв шум до вратата я стресна и преди да успее да издаде звук, на вратата застана Раймон дьо Мариво. За миг като че времето спря да тече и за двамата. Уютно подредената стая, с широкото легло, полираните мебели и весело припламващия огън в камината, бе добре осветена. Свещите в многоръките големи стоящи свещници бяха запалени и осветяваха и двамата — момичето във ваната, и мъжа на вратата.

Едва сега Виолен видя истински смуглото лице с остри черти и неочаквано зелени очи под черните коси. Лице на воин с очи на вълшебник. Досега не бе виждала такъв божествено красив мъж. Неспособна да помръдне, тя можеше само да го гледа.

Раймон дьо Мариво обаче реагира съвсем земно. Досега бе възприемал Виолен като храбро, по-скоро невзрачно момиче с остър език. Но онова, което видя там във ваната, полуприкрито от водата, бе всичко друго, но не и невзрачно! Размъкнатата рокля бе скривала едно съвършено оформено, нежно тяло, с дълги бедра и пълна гръд, увенчана с очарователно розови пъпки.

.Невероятната хармония на това изящно тяло го накара да си глътне езика. Той потърси погледа й и потъна, напълно объркан, в светлите като пчелен мед очи на котка, в които мятаха тъмни отблясъци буйните къдрици, полепнали по раменете и по лицето й. Венера! Нимфа! Невинна и съблазняваща нимфа, с коси, греещи с всичките топли тонове на есенна гора!

Ала нимфата се окопити значително по-бързо, отколкото Раймон дьо Мариво.

— Излезте! — изкрещя тя побесняла от гняв. Бързо скочи от водата и се пресегна към ленената кърпа, приготвена от ханджийката. Мократа кърпа залепна на кожата и очерта още по-съблазнително всяка гънчица на тялото й. Дивият звяр на желанието впи остри зъби в сърцето на виконта. Желанието гореше в очите му и Виолен не можеше да помръдне, похитена от този страстен поглед, запленена до дълбините на съществото си.

Изведнъж зеленият блясък помръкна, очите му потъмняха. Тялото на мъжа се олюля. Чак сега Виолен забеляза капчиците пот по челото му и видя каменната бледност под загара му. Този човек едва се държеше на краката си! Тя се отказа от всичките зли обвинения и проклятия, които й бяха на езика.

Затисна кърпата над гърдите си, излезе от ваната и се спусна към него. Придърпа около раменете си ръката, с която се бе подпрял на рамката на вратата, и го повлече към леглото. Босото момиче едва стигаше до раменете му, но незнайно откъде намери сили да придърпа младия мъж върху леглото. Той остана да лежи отпуснат, със затворени очи, дишайки тежко. Виолен внимателно докосна ранения му крак и усети на пръстите си мокра, лепкава кръв.

— Това вече е истинско безумие! — изрече тя гневно, без да я е грижа повече, че е завита само с мократа кърпа и косите й обвиват лицето и раменете й като облак. — Оставете ме да ви помогна! Не, лежете си! Ще разрежа този панталон…

Тя не обърна внимание на вялата му съпротива и извади от чантата си ножичката за бродерия, едно от малкото й богатства. Франсин й я бе оставила, когато тръгна за манастира. Но нейната скъпоценност не бе в състояние да среже твърдата кожа на панталона за езда. Тя събу ботушите му и взе неговия нож. Мъжът лежеше неподвижно, като мъртъв. Виолен не можеше да разбере дали е припаднал или само лежи, без да помръдне.

На твърдото бедро зееше страховита гноясала рана, точно над коляното. Виолен изкриви лице от ужас. Някой се бе опитвал да изгори раната, ала го бе направил грубо, като касапин. Болките сигурно са непоносими! Не бе чудно, че му прилоша на клетника.

Виолен бързо превъзмогна объркването си. Достатъчно дълго бе гледала баща си, беше се справяла и с рани, и с какво ли още не. Преди много години Хюго дьо Сен Хеде бе нападнат по време на лов от разярен глиган и носеше всъщност последиците от тази рана и до последния си час. Пари не стигаха — нито да викат някой от учените доктори, нито за странстващ лечител. Виолен трябваше да търси помощ от знахарките. За едно агънце или за бучка масло те се съгласяваха да й разкрият тайните си. Тя слушаше внимателно и попиваше. И когато се случеше баща й да се почувства малко по-добре и да започне да кове планове за тяхното бъдеще, Виолен се чувстваше възнаградена.

Всъщност пътната й чанта бе натъпкана със скъпоценните остатъци от домашната й аптека. И ето че сега Раймон дьо Мариво щеше да се възползва от тях.

Когато се посъвзе, виконтът видя само една чиста платнена превръзка, под която болката бе отстъпила място на някакво леко пристягане.

— Благодаря ви — прошепна той уморено. — Къде успяхте да намерите лекар по това време?