Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Животът й през нейните деветнадесет години бе скромен и беден, но все пак закрилян. Не се бе срещала лице в лице нито с брутално насилие, нито със смърт и убийство. С изключение на сестрите си, баща си и малцината селяни по тяхната неплодородна земя, с други хора не бе общувала. Гордостта на маркиза не му позволяваше да поддържа приятелствата и контактите, които подобаваха на ранга му. Хората нямаше защо да знаят, че няма средства, за да си го позволи.

Смъртта на баща й дари, наистина, свободата на Виолен, ала не и средствата, за да си позволи да й се наслаждава. Допускала бе, че няма да й е лесно, когато напусна дома си и закрилата, която намираше в него. Но не и че това решение може да й коства живота. С един замах всичко бе станало толкова объркано и опасно! Дори не знаеше името на мъжа, с когото сега пътуваше в сгъстяващия се мрак.

— Вие пропуснахте да ми се представите — каза тя най-неочаквано с такъв тон, сякаш се намираха на дворцов прием, а не на капрата на призрачната карета, която спокойно би могла да бъде наречена сега кола за прибиране на мъртвите.

— Простете моята невежливост! — Изпод сянката на черната периферия проблеснаха бели зъби, този път той наистина се усмихваше. — Името ми е Раймон дьо Мариво, виконт дьо ла Шез. На вашите услуги, мадмоазел! Но не търсете у мен префинения дворцов кавалер. Аз съм войник, а не придворен.

— Войник?! Но нали сега не водим война? — възкликна Виолен.

— О, водим война, но отвъд морето — отвърна виконтът сериозно. — През последните няколко месеца, воювах в Алжир срещу езичниците. А това се отрази твърде зле на придворните ми обноски. Но ако говорим честно, малката ми, преди малко вие имахте нужда не от царедворец, а от боец.

— Вие се шегувате с мен — прошепна Виолен обидено. — Тя притежаваше нищичко друго освен тази своя твърде ранима гордост, която така трудно понасяше зле прикриваното презрение на кралския бирник и неговата съпруга. Сега обаче безпардонността на този мъж наистина я вбеси. Нещо вътре в нея искаше той да й се възхищава и да я уважава… „Каква нелепа идея!“ — опита се да се овладее сама тя и по-изпъна тесничките си плещи толкова силно, че излинелите шевове застрашително пропукаха.

— Забелязали ли сте, че гневът крепи човек по-добре от всякакви утешения? — попита мъжът, сякаш прочете мислите й. — Утешенията отслабват човека, а гневът ти дава сили и те зарежда с енергия, за да се справиш дори с най-безизходни положения.

— Искате да ми препоръчате да живея постоянно с гняв? — Да, този човек наистина бе твърде особен! — Но нали църквата ни учи на християнско смирение и скромност… — Поне така я поучаваше Франсин преди да стане монахиня.

— И на свещен гняв! — добави мъжът и изплющя с камшик над гърбовете на конете.

Имаше нещо в гласа му, което накара Виолен да замълчи. Какъв странен, необикновен човек!

Вниманието, с което бяха посрещнати мосю Рамортен и съпругата му в страноприемницата „При златния кръст“ в Поншартрен, би ги накарало приживе да се чувстват особено поласкани. Стопанинът, метр Тибо, изпрати дори един от слугите в жандармерийския пост, а друг до свещеника, та да бъдат прочетени заупокойни молитви. Младата дама, която се бе отървала от кланицата благодарение на виконта, сега получи най-добрата стая на първия етаж, самата стопанка се втурна да я обслужи.

Макар и да не държеше чак толкова много на водата, мадам Емили добре разбираше, защо малката мадмоазел дьо Сен Хеде толкова много настоява да се изкъпе. Ами ясно е, че иска да отмие от себе си чернилката на онези ужасии. Знае ли човек какво е преживяло горкичкото, я какво е раздърпано и прибеляло.

Виолен поблагодари на стопанката за грижите и я отпрати набързо толкова категорично, че госпожа Емили се върна в кухнята, без да има какво да разправя. Виолен бе свикнала сама да се грижи за себе си. Стесняваше се да се съблича пред чуждата жена, за да влезе в застлания с платно чебур с гореща вода.

Чак след като вратата се затвори зад госпожа Емили, Виолен развърза връзките и разкопча кукичките на роклята си, измъкна се от скромните си фусти и развърза елечето. Внимателно преметна ризата на един стол, освободи косите си и се плъзна в топлата вода, ухаеща на лавандула и розмарин.

Със затворени очи тя облегна глава на ръба на чебура, опитвайки се да съсредоточи изцяло в това удоволствие. Но се оказа невъзможно да прогони образите, които изникваха отново и отново пред очите й, щом само затвореше клепачи. О, Сен Мишел, не бива да допусне събитията от този ужасен ден да я сломят! Страхът би бил последното нещо, което ще й трябва, ако иска да вземе живота си в свои ръце!