Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Той потърси погледа й и установи, че тя отново е облякла протритата си безформена рокля, вече грижливо изчеткана и закопчана чак до врата. Косите й бяха сплетени и забодени здраво под бонето — образ на благопристойна стеснителна девойка, която свежда очи, щом я заговориш.

— Аз ви превързах — отвърна Виолен тихо. — Надявам се, че ще ми простите, наложи се да разрежа панталона ви. Загубихте съзнание, а нямаше как да открия раната. Във вашето състояние би трябвало да сте на легло, а не да препускате по света. Това е истинско лекомислие!

— И това ми казвате точно вие, малката! — Думите прозвучаха саркастично. — След като трябва да сте ми благодарна за това лекомислие. Или копнеете за изисканите забавления, които щяха да ви предложат онези обесници в бърлогата си?

Виолен не можеше да отрече, че му дължи благодарност. Но я подразни арогантното му високомерие. Ранен и отпаднал, той пак не се отказваше от непочтителната си надменност. Това бе човек, който наистина не би търпял да бъде поучаван какво бива и какво не бива да прави.

— Името ми е Виолен дьо Сен Хеде — натърти тя. — Не съм свикнала да ме наричат малката. И ще ви бъда признателна, ако благоволите да го запомните. Това не ми се нрави.

— Не ви се нрави?! Я гледай ти…

Сдържан дрезгав смях разтърси тялото на мъжа. Той се понадигна на лакът. Преди Виолен да има време да реагира, той я хвана за рамото и я притегли към себе си.

Полулегнала и притисната към гърдите му, на Виолен оставаше само или да рита безпомощно и смешно, или да си кротува. Тя избра второто, само го изгледа с изпепеляващ укор.

— Имате обноски на дукеса, мадам — ухили се той срещу този обвиняващ гневен поглед, — гардероб на прислужница и тяло на съблазнителка! За съжаление, аз не съм дук, а войник. Войниците са свикнали да вземат онова, което пожелаят.

Преди Виолен да разбере какво иска да каже, той притисна устните си върху нейните. Откакто преди много години и последната й сестра отиде в манастир, никой не я бе целувал. Само при много специални случаи баща й докосваше челцето й със сухи, безстрастни устни, а задявките на овчарите и селските момци си бяха за момите от техния свят, а не за последната Сен Хеде. За първи път Виолен усещаше устните на мъж върху устата си.

Младото момиче потрепери в ръцете на Раймон дьо Мариво. Обхвана я някакво непознато и тревожно чувство. Някаква смесица от любопитство, желание и страх я накара да се стаи и да издържи на това интимно докосване на чуждото лице, на устните и на езика, които завладяваха дъха й. Знаеше, че трябва да се брани, че този човек упражнява насилие. Но имаше и някакво друго пронизително усещане. Чувството, че се разтваря и разцъфва като цвете под жадувания дъжд, нещо, което се бе таило дълбоко в нея и което никога не бе намерило възможност да се изрази. Това чувство й диктуваше сега да се свие в тези мъжки ръце, да разтвори устните си под алчната страстна мъжка уста, да се покори на езика, който я търсеше и я покоряваше.

Сърцето й блъскаше в гърдите, топла вълна заля цялото й тяло. Мина време, преди да осъзнае, че тази жарава се сипе по тялото й не само от властната му целувка, но и от ръцете му, обхванали гърдите й през плата. Гърдите й сякаш сами напираха към дланите му и търсеха сладката треска, която те причиняваха.

Тих дрезгав смях върна Виолен към действителността. Полузамаяна, останала без дъх, тя изведнъж усети, че вече никой не я държи, че вече няма ръце, които я насилват…

Тя се отдръпна рязко и прекара длани по слепоочията си. Пръстите й провериха машинално добре ли са закрепени плитките й и най-после пое дъх. Бяха й нужни само няколко секунди, за да се овладее.

— Войниците също трябва да спазват добрите нрави и приличието! — Сега вече говореше сякаш не тя, а Франсин. Франсин, която се бе подстригала и сега бе сестра-портиерка в един францискански манастир, бе отгледала всъщност малката си сестричка до тринадесетата й година, след като майка им бе починала. Нейният строг морал, педантичната й любов към реда и набожността й се бяха превърнали за Виолен в мерило за всяко нещо, независимо от това, че тя все не успяваше да ги постигне.

— Приличието! Господи! Добрите нрави! — Мъжът на леглото се разтресе от смях. — Ти наистина си странно създание, малката! Какво ще рече добри нрави? Животът е суров и брутален. Та помисли си за ония клети дяволи, които се простиха с живота си днес! Пак ли ще твърдиш, че Бог е всеблаг? Каква заблуда!

Виолен долови някакво скрито обвинение в думите му, някакво огорчение, която тя не можа точно да схване.