Мари Кордоние - Мнимата дукеса

Защо стои още?!

Стопанката ги бе въвела в тази стая, но тя положително не е очаквала, че Виолен ще спи в едно легло със спасителя си. Та тя изобщо не познава този господин! Или поне не го познава достатъчно добре… Волностите, които си бе позволил преди малко, още я караха да пламти от смущение. Не означаваше ли това, че той и сега… няма да се отнесе с подобаващото уважение?

Виолен не подозираше, че по погледите й, по личицето й и по цялата й поза въпросният господин чете като в отворена книга. Той не би се отказал да потърси под непривлекателната рокля отново онази очарователна нимфа, която бе зърнал във ваната. Но болката отново бе впила зъби в крака му и му напомни, че като нищо може пак да падне в несвяст… Изобщо не бе в състояние да се бори с някаква си упорстваща девица. А и съвсем не му беше до романтични авантюри.

— Лягайте си, малка дукесо! — подвикна той и се надигна от стола с едва потиснато стенание. — За утре ще наредя на ханджията да ни наеме екипаж до Париж. Струва ми се, че няма да е разумно да яздя до там. А и на вас ще е нужна закрила, докато стигнете у сестра си. Лека нощ и не позволявайте на кошмарите да смутят сънищата ви. Вие сте в безопасност.

— Бог да бди над съня ви, мосю! — промълви Виолен. А сетне с някаква сянка от високомерие успя да добави: — Ще ви затрудни ли особено, ако ви помоля да се обръщате към мен с името ми и се откажете от тази нелепа титла? Нямам право да се наричам така.

— Колко жалко! От вас би излязла великолепна дукеса, моя малка! — Явно, Раймон дьо Мариво бе решил да има последната дума. Той бавно, куцайки тежко, напусна стаята.

Виолен се отпусна с подкосени колене на ръба на голямото легло, което още пазеше отпечатъка на тялото му. Чу как в съседство се отвори врата и подът пропука под тежките неравни стъпки. Значи от самото начало е наел две отделни стаи за тях… Разбира се, че е човек, който знае какво е редно. Само че го прави, когато благоволи да си спомни.

Какъв смисъл, Господи, да мисли сега за този непонятен войник? Утре пътищата им ще се разделят и никога вече няма да го види. Макар Елен и съпругът й да се движат сред благородниците в двореца, виконт дьо ла Шез не й приличаше нито на придворен, нито на дипломат.

С натежали ръце младото момиче извади фуркетите, които придържаха бонето й, а след това освободи закопчалките на дрехата си. Сгъна грижливо, с педантичност, на каквато я бяха учили сестрите й, всяка дрешка и останала само по риза, се отпусна на колене на дървения под, за да каже вечерната си молитва. Ала ритуалът от детските й години за първи път наруши своя ход. Сега тя имаше да благодари не просто за един обикновен, изпълнен с труд ден, а за спасението на живота си. Опита се да прогони от сърцето си всяко огорчение към ненавистната мадам дьо Рамортен и прошепна набързо молитва за успокоение на душите на загиналите. А след това се помоли смирено и за здравето на своя спасител. Този човек наистина имаше нужда от Божията помощ, ако иска някога отново да може да ходи.

Виолен се отпусна в ухаещите на лавандула възглавници и духна последната свещ. Стараеше се да не мисли за ужасите от този ден, но несъзнателно се сблъска със спомена на друго едно преживяване, не по-малко разтърсващо, макар и далеч не толкова ужасно. Не бе забравила палещите целувки и призивното безпокойство, което разливаха по тялото й дръзките ласки. Под грубото платно на ризата и сега я побиха странни тръпки, сякаш усещаше отново онова докосване.

Какво става? Нима под привидната и добродетелност се е крила всъщност просто една лекомислена жена, на която може да се хареса такава възмутителна постъпка? Или пък този благородник е някакъв всемогъщ вълшебник, който може да я накара да забрави всичко, което е управлявало целия й живот досега?

Дължеше му страшно много, не би седнала да отрича това, но имаше странното усещане, че този човек има някаква необяснима власт над нея. От него се излъчваше една непозната сила, някаква заплаха, по-опасна от всичко, което бе изпитвала досега…

Сънят, за който толкова бе мечтала, бягаше от клепките й.

— Това Париж ли е вече? От известно време селата, дворовете и къщите се редяха все по-нагъсто. Селищата се бяха слели в един единствен непрекъснат низ. Житните ниви бяха отстъпили място на зеленчукови и овощни градини. Движението на колите по шосето надвишаваше всичко, което бе виждала досега — екипажи, каруци, странстващи занаятчии, селяни, комедианти, благородници и войници, коне, овци, крави и волове — те всички се блъскаха да си проправят път, хората крещяха и ругаеха, ако някой ги избута в прашната пушилка на пътя.