Джоана Линдзи - Да се влюбиш в негодник

— Докато не налетя на теб в странноприемницата и после ни е проследил до тук.

— Така изглежда.

— Мислиш ли, че просто е искал да довърши започнатото, защото се е страхувал, че може да си го разпознала?

— Но аз не бих могла. Изобщо не го помнех, докато не се появи тук тази нощ.

— Само че, той няма откъде да е знаел това, нали?

— Не. Внимавай! — изкрещя тя, като видя, че мъжът се изправя зад гърба на Джереми.

Джереми се извърна, но явно предупреждението й беше разколебало мъжа и той не ги нападна. Вместо това се хвърли към вратата… и се блъсна в Арти, ако можеше да се съди по оплакванията, които се чуха оттам. Джереми също се втурна към вратата и каза на Арти да се оправи с мъжа. После веднага се върна при Дани.

Нямаше никакво намерение да я оставя сама, докато този луд човек беше все още в къщата.

— Арти ще го хване. Той може да бъде доста безмилостен, ако обстоятелствата го изискват.

Дани мислеше, че увереността му в способностите на иконома е малко преувеличена, докато Арти не се върна и не обяви:

— Мъртъв е.

— Мътните да те вземат, Арти! — оплака се Джереми. — Исках да го разпитам, преди да му видиш сметката.

— Не съм го убил аз! — сви рамене Арти. — Той се хвърли към прозореца, който явно е счупил, за да влезе и се наниза на едно парче стъкло.

Дани се разплака без глас и извърна глава да не я видят мъжете. За щастие, Джереми излезе с Арти да се погрижи за мъртвия и да уведоми властите и това й даде време да се овладее. Но не успя. Сълзите й се лееха безспирно, защото вече беше осъзнала, за съжаление твърде късно, че този човек би могъл да й каже коя е. Само дето вече не можеше.

— Идваш с мен и това е! — каза Джереми.

— Наистина се държиш глупаво, когато се разтревожиш за нещо, приятел — отвърна му Дани. — Този човек беше сам. Никой няма да нахлуе тук, за да ме убие.

— Няма откъде да си сигурна или вече си спомни всичко?

Бяха в стаята му. Джереми си събираше багажа за предстоящото събиране през уикенда в Крандъл Хаус. Той почти се беше отказал да ходи тази сутрин. Твърде много се тревожеше за нея. Но после се сети, че там не се правят често партита. Само няколко пъти през сезона и щеше да му се наложи доста да чака, преди да му се отвори нова възможност да наблюдава Хедингс и да го залови на местопрестъплението. Дани трябваше за пореден път да го увери, че е добре и няма нужда да променя плановете си заради нея.

Тъкмо си мислеше, че е успяла да го успокои. Той се беше съгласил с нея, но явно само привидно, защото току-що я беше привикал в стаята си, за да я уведоми, че тя отива с него.

— Нищо друго не помня — отговори на въпроса му тя.

Всъщност все още не можеше да се начуди, че вече си спомня името си. Не цялото. Само първото име. Изскочи в ума й, веднага щом се събудиха на другата сутрин и тя веднага изстреля.

— Името ми е Данета — и после се засмя. — Доста по различно от Даниел, а? Звучи ми доста неанглийско и не съм сигурна, че ми харесва.

— Аз пък мисля, че е много красиво име — каза той.

— Лошо, защото това си е моето име и аз избирам да го забравя отново.

Но тя нямаше да го забрави. И горещо се надяваше да си върне и другите спомени. Дали пък не беше заради удара по главата? Каквато и да беше причината, тя вече вярваше, че ще си спомни и останалото.

— Така или иначе, идваш с мен — настоя той. — Или предпочиташ да чистиш къщата, вместо да дойдеш на парти?

Тя изсумтя пред необоримата му логика.

— Предпочитам да си остана здраво стъпила на земята, ако не възразяваш. Не ми е мястото по такива събирания и ти много добре го знаеш. Виж какъв шум се вдигна като се появих на бала.

— Но ти се справи чудесно там.

— Е, и…? Какво общо има това със сегашното събиране? Пък и нямам подходящи дрехи. Имам само онази бална рокля…

— … Която ще свърши превъзходна работа.

— И за двата дни? Вие благородниците никога не бихте си позволили да носите едни и същи дрехи два дни подред, приятел.

— Ами, това е единствената оцеляла от сандъка, който сме успели да спасим от реката. Всичко останало е потънало. Съвсем разбираемо е, че…

Тя го зяпна с недоумение и после избухна в смях.

— И кой ще повярва на тази небивалица?

— Всеки, на който благоволя да го спомена. Не вярваш ли, че благородниците също ги сполетяват неудобства като това, да си загубят багажа в реката? Уверявам те, че и на висшето общество му се налага да страда отвреме-навреме от дяволските игрички на съдбата.