Амин Маалуф - Кръстоносните походи през погледа на арабите

Х. Монтгомъри Уат, Влиянието на исляма върху Средновековна Европа, изд. Гьотнер, Париж, 1974 г.

Третият вид произведения са свързани с историческите преразкази, подробни или частични, на кръстоносните походи. От само себе си се разбира, че ни бе необходимо да ги прегледаме, за да обединим разкъсаните арабски свидетелства в последователен разказ, обхващащ два века франкски завоевания. Ще ги споменаваме многократно в настоящите бележки. Нека още сега да отбележим два класически труда: История на кръстоносните походи и франкското Ерусалимско кралство от Рене Грусе, в три тома, изд. Плон, Париж, 1934–36 г., и История на кръстоносните походи на Стивън Рънсиман, също в три тома, издание на Кеймбриджкия университет, 1951–54 г.

Арабските историци не са на единно мнение дали речта, която цитираме, е действително на ал-Харауи. Според дамаския летописец Сибт Ибн ал-Джауази (вж Глава XII) тези думи са произнесени от кадията. Историкът Ибн ал-Атир (вж Глава II) твърди, че те принадлежат на поета ал-Абиуарди, очевидно вдъхновен от воплите на ал-Харауи. Във всеки случай няма никакво съмнение относно тяхното съдържание — цитираните думи съответстват напълно на посланието, което водената от кадията делегация е искала да предаде на халифския двор.

Тръгнал от Валенсия, в мюсюлманска Испания, Ибн Джубайр (1144–1217) пътува из Ориента между 1182 и 1185 година. Той отбелязва своите наблюдения в една книга, която може да се прочете и на френски език (изд. Гьотнер, Париж, 1953–56 г). Оригиналният текст е преиздаден на арабски от издателство Садер, Бейрут, през 1980 г.

Роден и починал в Дамаск, Ибн ал-Каланиси (1073–1160) е заемал висши административни длъжности в града. Оставил ни е един летопис, озаглавен Зайл Тарих Димашк, който може да бъде прочетен единствено в оригиналното издание от 1908 г. На френски език излезе част от него под заглавието Дамаск от 1075 до 1154 година, издание на Френския институт в Дамаск и издателство Адриен-Мезонньов, Париж (1952 г).

„През онази година“ в цитата от Ибн ал-Каланиси означава година 490 от егира. Всички арабски летописци и историци, съвременници на епохата, използват, с малки изключения, един и същ начин на изложение: те изреждат обикновено без ред събитията, станали в дадена година, а след това преминават към следващата.

С думата рум — в единствено число руми — през XX век в някои арабски страни наричат понякога не просто гърците, а всички жители на Запада.

Думата емир — ал-амир — първоначално означавала „който ръководи“. Амир ал-муминин е князът или повелителят на правоверните. Емирите във войската са нещо като висши офицери. Амир ал-джуюш е върховният военачалник на войските, а амир ал-бахр командва флотата — дума, заета от западните пришълци в съкратен вид — „адмирал“.

Произходът на Селджукидите е забулен в тъмнина. Основателят на клана, Селджук, е имал двама синове на име Михаил и Израил, което дава основание да се мисли, че династията, обединила мюсюлманския Изток, е имала християнски или еврейски произход. След помохамеданчването си Селджукидите променят някои от имената си — например Израил става Арслан.

Песента на цар Данишменд е публикувана през 1960 г. в оригинал и превод от Френския археологически институт в Истанбул.

Основното произведение на Ибн ал-Атир (110–1233), Съвършена история, (Ал-Камел фит-Тарих), съществува на френски само в откъслечни преводи главно в Сборник на историците на кръстоносните походи, издаван в Париж между 1841 и 1906 година от Академията за надписи и литература. Арабският текст на произведението, в 13 тома, бе преиздаден през 1979 г. от издателство Садер, Бейрут. За франкските завоевания се говори, между другото, в т. 10, 11 и 12.

За сектата на асасините вж Глава V.

Цитатът за нефта е от книгата Пътешествия на Ибн Джубайр (стр. 268 във френското издание и стр. 209 в арабското издание).

За Антиохия и областта й може да се прочете повече в книгата на К. Коен Северна Сирия от епохата на кръстоносните походи и франкското Антиохийско княжество, изд. Гьотнер, Париж, 1940 г.

Във франкските хроники от онова време разказите, свидетелстващи за прояви на човекоядство всред франкските войски в Маарра през 1098 година, са много и съвпадат помежду си. До средата на XIX век те могат да бъдат прочетени в подробности и у европейските историци. Например в труда на Мишо История на кръстоносните походи, публикуван през 1817–1822 г. (вж том 1, стр. 357 и 577), както и в Библиография на кръстоносните походи (стр. 48, 76, 183, 248). През XX век, напротив, подобни разкази по принцип се избягват. Цивилизаторската мисия задължава!? Грусе изобщо не споменава за тях в трите тома на своята История. Рънсиман се задоволява с една алюзия: „Настана глад… човекоядството изглеждаше единствено решение“ (цит. съч., т. 1, стр. 261).