Амин Маалуф: Кръстоносните походи през погледа на арабите

Град Акра бе превзет, уточнява Абул-Фида, по обяд на седемнайсетия ден от втория месец джумада на година 690. Именно на същия ден, в същия час, през 587 година франджите завземат Акра от Саладин, като пленяват и избиват всички мюсюлмани, които се намират там. Не е ли впечатляващо подобно съвпадение?

Според християнския календар съвпадението е още по-удивително, като се има предвид, че победата на франджите в Акра е станала през 1191 година, сто години — ден по ден — преди окончателния им разгром.

След превземането на Акра, продължава Абул-Фида, Бог хвърли в смут онези франджи, които още живееха по сирийското крайбрежие. Те набързо опразниха Сайда, Бейрут, Тир и всички останали градове. Така на султана се падна щастливата съдба, отказвана другиму, да завземе с лекота всички тези крепости, които той нареди да бъдат разрушени.

Като част от триумфа си Халил нарежда по протежение на цялото крайбрежие да бъде разрушена всяка една крепост, която някой ден би могла да послужи на франджите, в случай, че решат да се завърнат на Изток:

Благодарение на тези завоевания, заключава Абул-Фида, всички земи по крайбрежието бяха изцяло върнати на мюсюлманите — един неочакван резултат. Така франджите, които някога бяха смятали да покорят Дамаск, Египет и много други страни, бяха изгонени от цяла Сирия и крайбрежието. Дано Господ не даде те отново да стъпят тук!

На пръв поглед арабският свят току-що е спечелил бляскава победа. Ако Запада е търсил чрез последователните си нашествия да спре разпространението на исляма, то резултатът е точно обратен. Източните франкски държави се оказват изтръгнати из корен след двувековна колонизация, а мюсюлманите се мобилизират до такава степен, че тръгват под знамето на османските турци да превземат самата Европа. През 1453 година Константинопол пада в ръцете им. През 1529 година конниците им разпъват стан пред стените на Виена.

Но това е, както отбелязахме, само привидно. Благодарение на историческата отдалеченост се налага следната констатация: по време на кръстоносните походи арабският свят — от Испания до Ирак — е интелектуалният и материален пазител на най-напредналата цивилизация на планетата. След кръстоносните походи центърът на света се премества решително на запад. Има ли тук причинно-следствена връзка? Може ли да твърдим, че кръстоносните походи отприщват възхода на Западна Европа, която малко по-малко ще се наложи в света, и възвестяват последния час на арабската цивилизация?

Без да е погрешно, подобно съждение следва да бъде нюансирано. Арабите страдат още отпреди кръстоносните походи от известни „недъзи“. Франкското присъствие изважда тези недъзи на бял свят и вероятно ги усложнява, но в никакъв случай не ги създава.

Народът на Пророка изгубва още през IX век контрола върху съдбата си. На практика всичките му управници са чужденци. Кои от множеството герои, които видяхме да преминават през двата века франкско владичество, са били араби? Летописците, кадиите, някое и друго местно царче — Ибн Амар, Ибн Мункиз — и безпомощните халифи. Но истинските владетели и дори главните герои на борбата срещу франджите — Зинки, Нуреддин, Кутуз, Байбарс, Калаун — са турци. Ал-Афдал е арменец. Ширкух, Саладин, ал-Адел, ал-Камел са кюрди. Разбира се, повечето от тези държавници са били арабизирани от културна гледна точка и като личности. Но да не забравяме, че през 1134 година султан Масуд разговаря чрез преводач с халиф ал-Мустаршид, защото селджукският владетел, осемдесет години след завладяването на Багдад от клана му, все още не знае и дума арабски. Нещо още по-лошо, голям брой степни воини, които нямат нищо общо с арабската или средиземноморска цивилизация, редовно се вливат в управляващата военна каста. Покорени, потискани, подигравани, чужденци в собствената си земя, арабите не успяват да продължат започналия през VII век културен разцвет. В момента на пристигането на франджите те вече тъпчат на едно място и се задоволяват да живеят с придобивките от миналото. Макар и отчетливо изпреварили новите завоеватели в много области, залезът им вече е започнал.

Втори „недъг“ на арабите, свързан с първия, е неспособността им да изграждат стабилни институции. Още с пристигането си на Изток франджите успяват да създадат истински държави. В Ерусалим наследството се предава по принцип без сблъсъци, кралски съвет осъществява ефикасен контрол над водената от монарха политика, а клирът има своето всепризнато място в играта за власт. Нищо подобно не съществува в мюсюлманските държави. Всяка монархия е заплашена след смъртта на владетеля, всяко предаване на властта от баща на син води до гражданска война. Трябва ли да припишем отговорността за това явление на непрекъснатите нашествия, които постоянно са поставяли под въпрос самото съществуване на държавите? Трябва ли да виним за това номадския произход на народите, живели по тези места, били те араби, турци или монголи? В рамките на този епилог не можем да отговорим на подобен въпрос. Ще се задоволим само да отбележим, че той е все още на дневен ред, с едва доловими разлики, в арабския свят от края на XX век.