П. Удхаус - Гафовете на Арчи

— Мисля — с леден тон заяви госпожа Макол, — че сте объркали стаята.

Възстановил се малко от нокаутиращия поглед за „добре дошъл“, Арчи побърза за отрече предположението.

— О, не. В никакъв случай. По-добре да се представя, какво ще кажете? Казвам се Мофам. Зет съм на стария Брустър и прочие неща от този род, ако разбирате какво имам пред вид. — Той преглътна и продължи. — Дойдох за онова добро старо дело.

Господин Макол очевидно искаше да каже нещо, но съпругата му го изпревари.

— Адвокатите на господин Брустър работят по него заедно с нашите адвокати. Не желаем да обсъждаме този въпрос.

Арчи седна без да го поканят, спря за миг изпълнен с искрено любопитство поглед на Диетичния хляб върху масата и отново заговори.

— Не, слушайте! Ще ви кажа какво стана. Мразя да се натрапвам там, където не съм желан и прочие, но жена ми каза, че било много важно. С право или не, тя си мисли, че имам дипломатически способности и ме помоли да ви намеря и да видя дали не можем да направим нещо за уреждане на доброто старо нещо. Искам да кажа, нали знаете, старата птица — стария Брустър, разбирате ли — е доста разтревожен от цялата тази работа — противна му е мисълта, че се намира в такова положение, когато или трябва да захапе стария си приятел Макол за врата, или той да захапе него и — е, и прочие, нали знаете! Какво ще кажете? — Той изведнъж млъкна. — Боже мой! Я виж ти!

Арчи беше толкова погълнат да излага молбата си, че не беше забелязал присъствието на шампиона по ядене на палачинки, тъй като между двамата се намираше саксия с доста голямо цвете. Ала сега, Уошингтън, който беше чул познатия глас, се дръпна от прозореца и застана срещу него, като го гледаше укорително.

— Той ме накара да го направя! — каза Уоши с мрачната радост на шестнадесетгодишно момче, което усеща, че е намерило някой друг, върху чиито рамене може да стовари собствените си неприятности. — Този човек ме заведе там!

— За какво говориш, Уошингтън?

— Казвам ти! Той ме забърка в тази история.

— Да не искаш да кажеш, че този… този… — Госпожа Макол потрепери. — За онова състезание по ядене на палачинки ли говориш?

— Че за какво друго!

— Вярно ли е това? — Госпожа Макол изгледа вледеняващо Арчи. — Вие ли тласнахте моето бедно момченце към това… това…

— О, абсолютно. Истината е, нали разбирате, че един скъп мой стар приятел, който държи магазинче за тютюн на Шесто Авеню, здравата беше загазил. Той беше организирал състезание между един момък и шампиона, но момъкът отишъл на вашата лекция и излязъл оттам друг човек. Заклел се повече да не хапва палачинка в живота си и се отказал в последния момент. Дяволски лош късмет за бедния човек, разбирате ли! А после на мен ми хрумна идеята нашият млад приятел тук да се намеси и да спаси положението, и му го предложих. Едно ще ви кажа — искрено заяви Арчи, — не знам какъв е бил капацитетът на първия момък, но се обзалагам, че в никакъв случай не е бил от класата на сина ви. Трябва да го видите, за да повярвате! Абсолютно! Трябва да се гордеете с него! — Той се обърна приятелски към Уоши. — Странно, че отново се срещнахме! Никога не съм си мислил, че ще те намеря тук. И, за Бога, направо е чудесно, че изглеждаш толкова добре след вчера. Смятах, че ще пъшкаш в леглото, ще повръщаш и прочие неща от този род.

Някъде отзад се разнесе странен клокочещ звук. Приличаше на нещо, което изпуска пара. И, колкото и да е странно, наистина беше така. Нещото, което изпускаше пара, беше господин Линдзи Макол.

Първоначалният ефект, който признанията на Уоши оказаха върху господин Макол, беше пълно ошеметяване. Едва когато Арчи пристигна, умата и думата започнаха полека-лека да се връщат по местата си, а в края на емоционалната реч на Арчи господин Макол вече ползваше бързо и задълбочено мозъчния си капацитет.

От много години съпругът на Кора Бейтс се намираше в състояние на латентна революция. Семето на бунта тлееше, но не смееше да избухне. Ала тази поразителна промяна в неговия другар по страдания, Уоши, му беше подействала като мощен експлозив. Очите му заблестяха със странен, решителен блясък. Дъхът му под напора на силни чувства започна да излиза със свистене от дробовете.

— Уоши!

Гласът му беше загубил умолителната си смиреност и сега прозвуча силно и ясно.

— Да, тате?

— Колко палачинки изяде вчера?

Уоши се замисли.

— Доста.

— Колко? Двадесет.

— Повече. Загубих им броя. Доста бяха.

— И се чувстваш не по-зле от обикновено?