П. Удхаус - Гафовете на Арчи

Останал сам, Арчи за първи път започна да изпитва сериозни колебания. Той си беше позволил да се поддаде на магнетизма, който се лееше от личността на господин Роско Шериф, но сега, когато другият си беше отишъл, започна да се чуди дали е било благоразумно да прояви отзивчивост и да предложи помощта си за осъществяването на неговия план. До този момент Арчи не беше имал вземане-даване със змии, но в невръстните си години беше отглеждал копринени буби, занимание, донесло му много грижи и неприятности. Имаха навика постоянно се пъхат в салатата, което предизвикваше бурни реакции у околните. Нещо сякаш му подсказваше, че сам, и при това усърдно, си търси белята, но беше дал дума и смяташе, че ще трябва да я удържи.

Арчи излезе навън, запали цигара и закрачи по Пето Авеню. По обикновено гладкото му чело се появиха угрижени бразди. Въпреки хвалебствията, които Шериф беше наприказвал по адрес на Питър, той установи, че съмнения глождят безсмъртната му душа. Питър може и да беше, по думите на рекламната хиена, голяма душица, но дали малката му Райска градина на петия етаж в хотел „Космополис“ щеше да стане още по-прекрасна с появата дори и на най-дружелюбната и очарователна от всички змии на света? Колкото и…

— Мофам! Скъпи приятелю!

Гласът, който прозвуча в ухото му някъде отзад, изтръгна с груба ръка Арчи от задълбочените размисли. Той подскочи цяла педя над земята и си прехапа езика. След приземяването си треперещите му останки се озоваха очи в очи с мъж на средна възраст, с лице на кон. Стилът на облеклото му издаваше човека от Стария свят. Дрехите му бяха с английска кройка. Посивелите му мустаци бяха увиснали като бойни знамена в безветрие, а на главата му се мъдреше сиво бомбе с леко сплескано дъно — но, кой, в края на краищата, беше Арчи, та да го съди по това, което виждаше?

— Мофам! Цяла сутрин се опитвам да те открия.

Едва сега искрата на познанието озари ума на Арчи. Не беше виждал генерал Манистър от няколко години — не, всъщност от времето, когато го срещаше в дома на младия лорд Сийклиф, неговият племенник. Арчи беше учил заедно със Сийклиф в Итън и Оксфорд и често му беше гостувал през ваканциите.

— Здравейте, генерале! Гледай ти, гледай ти! Какво, за Бога, правите тук?

— Хайде да се измъкнем от тази навалица, момчето ми. — Генерал Манистър поведе Арчи в една от страничните улици. — Така е по-добре. Той се покашля едни-два пъти, някак смутено. — Доведох Сийклиф тук — най-сетне изплю камъчето той.

— Добрият стар Скуифи тук? Я виж ти! Страхотно!

Генерал Манистър сякаш не споделяше неговото въодушевление. Приликата му с кон, измъчван от скрито терзание, просто бодеше очите. После се изкашля три пъти също като кон, когото, освен скрито терзание, очевидно мъчи и задух.

— Ще установиш, че Сийклиф се е променил — каза той. — Чакай да видя, от колко време не сте се срещали?

Арчи се замисли.

— Уволних се преди около година. Видях го в Париж долу-горе година преди това. Дъртото магаре беше получило парче шрапнел в стъпалото или нещо подобно. Както и да е, спомням си, че го бяха изпратили у дома.

— Стъпалото му вече е в ред. За нещастие обаче, принудителното бездействие му се отрази пагубно. Ти несъмнено си спомняш, че Сийклиф винаги е имал… склонност… слабост… нещо като семеен порок…

— Да си посръбва, искате да кажете? Да порка? Да надига честичко чашката?

— Точно така.

Арчи поклати глава.

— Добрият стар Скуифи винаги си е падал по гуляите. Помня, че когато го срещнах в Париж, здравата беше вързал кънките.

— Да. И със съжаление трябва да кажа, че откакто се върна от фронта той изцяло се отдаде на този порок. Бедната ми сестра се поболя от притеснение. Всъщност, казано накратко, убедих го да дойде с мен в Америка. Нали разбираш, назначиха ме в Британската Легация във Вашингтон.

— О, така ли?

— Исках Сийклиф да дойде с мен във Вашингтон, но той настоява да остане в Ню Йорк. Категорично заяви, че мисълта да живее във Вашингтон направо му… как се изрази?

— Бърка в здравето?

— Бърка в здравето. Точно така — въздъхна генералът и мустаците му като че ли още повече увиснаха.

— Но с каква цел сте го довели в Америка? — полюбопитства Арчи.

— Чудесният закон за Забрана на алкохола превърна Америка, по мое мнение, в идеалното място за младеж с неговите възгледи. — Генералът погледна часовника си. — Голям късмет извадих, че те срещнах, скъпи мой. Влакът ми за Вашингтон потегля след час, а трябва да си приготвя багажа. Искам да оставя бедния Сийклиф под твоя опека, докато отсъствам.