Дан Браун - Изгубеният символ

— Откъде познавате Катрин? — попита Триш мистериозния гост.

Той се подсмихна.

— А, това е дълга история. Работим заедно по нещо.

„Ясно — помисли си младата жена. — Не е моя работа“.

— Удивително място — отбеляза доктор Авадон, оглеждаше огромния коридор. — Никога не съм идвал тук.

Добродушният му тон ставаше все по-сърдечен с всяка крачка, но Триш забеляза, че той всъщност напрегнато оглежда всичко по пътя им. Освен това на ярката светлина в коридора се виждаше, че тенът му като че ли не е истински. „Странно“. Все пак, докато крачеха в пустата сграда, тя най-общо му разказа за предназначението и функциите на ЦПСМ, за различните модули и за нещата, които се съхраняваха в тях.

Гостът изглеждаше впечатлен.

— Това е истинска съкровищница на безценни артефакти. Би трябвало да се очаква, че навсякъде ще има охрана.

— Няма нужда — отвърна Триш и посочи редицата камери на високия таван. — Охраната е автоматизирана. Всеки сантиметър от коридора се записва денонощно, а той е гръбнакът на модула. В стаите се влиза само с електронна карта и ПИН код.

— Наистина ефикасна употреба на камерите.

— Да чукам на дърво, никога не сме имали кражба. Но пък това не е музей, който някой би обрал — на черния пазар не се търсят особено отдавна изчезнали цветя, ескимоски каяци и трупове на гигантски сепии.

Доктор Авадон се засмя.

— Навярно сте права.

— Най-голямата заплаха за сигурността тук са гризачите и насекомите. — Тя обясни, че за да се предпазят от насекоми, замразяват целия боклук на ЦПСМ и освен това разполагат с архитектурен елемент, наричан „мъртва зона“ — негостоприемна среда между двойни стени, която изолира цялата сграда.

— Невероятно — заяви гостът. — А къде е лабораторията на Катрин и Питър?

— В Пети модул — отговори Триш. — В самия край на този коридор.

Авадон рязко спря и се обърна надясно към един малък прозорец.

— Леле! Какво е това?!

Метасистемната анализаторка се засмя.

— Това е Трети модул. Викат му Спиртосания.

— Спиртосан ли? — Мъжът притисна лице към стъклото.

— Вътре има над единайсет хиляди литра етилов алкохол. Нали току-що ви казах за труп на гигантска сепия?

— Това ли е сепията?! — Доктор Авадон за миг се извърна от прозорчето, после пак погледна през него. — Грамадна е!

— Женски архитевтис — поясни Триш. — Дълъг е над дванайсет метра.

Очевидно захласнат от вида на сепията, лекарят не можеше да откъсне очи от стъклото. За миг й заприлича на момченце, вторачено във витрината на зоомагазин, на което ужасно му се иска да влезе и да види някое кутре отблизо. Пет секунди по-късно докторът все още се взираше с копнеж през прозорчето.

— Добре, добре — засмя се Триш, пъхна електронната си карта в слота и въведе ПИН кода си. — Хайде, ще ви покажа сепията.

Малах влезе в слабо осветения свят на Модул 3 и огледа стените за охранителни камери. Пълничката асистентка на Катрин задърдори за екземплярите в залата. Той не я слушаше. Гигантските сепии изобщо не го интересуваха. Искаше да използва това мрачно и уединено помещение, за да разреши един неочаквано появил се проблем.

Лангдън никога не беше слизал по толкова стръмни и нестабилни стъпала като на дървеното стълбище, което водеше до подсутерена на Капитолия. Дишаше учестено, дробовете му се свиваха. Въздухът тук долу бе студен и влажен и Робърт не можеше да не си спомни една подобна ситуация отпреди няколко години, когато се беше спуснал във ватиканския некропол. „Градът на мъртвите“.

Андерсън водеше и осветяваше пътя с фенерче. Сато плътно следваше Лангдън и малките й длани от време на време се опираха в гърба му. „Движа се колкото мога по-бързо“. Той дълбоко си пое дъх и се опита да не обръща внимание на стените, които го притискаха от двете страни. Едва имаше достатъчно място за раменете му и чантата му се триеше в стената.

— Може би ще е по-добре да си оставите багажа — посъветва го директорката на СЗС.

— Няма проблем. — Ученият не възнамеряваше да изпуска чантата си от поглед. Представи си пакетчето на Питър и отново се зачуди каква връзка би могло да има то с подсутерена на Капитолия.

— Само още няколко стъпала — съобщи Андерсън. — Почти стигнахме.

Бяха извън обсега на самотната електрическа крушка, която осветяваше стълбището. Когато слезе от последното дъсчено стъпало, Лангдън усети, че подът под краката му е пръстен. „Пътешествие до центъра на Земята“.