Дан Браун - Изгубеният символ

— Просто вървете след господин Андерсън.

„Да, и гледайте да не изоставате“, помисли си началникът на охраната. Малцина посещаваха онази част на Капитолия, в която се намираше SBB. За да стигнат там, щяха да минат през огромен лабиринт от малки помещения и тесни коридори дълбоко под криптата. Най-малкият син на Ейбрахам Линкълн, Тад, веднъж се изгубил долу и замалко не загинал. Андерсън започваше да подозира, че ако Сато постигне своето, Робърт Лангдън може да бъде сполетян от подобна участ.

Специалистът по системна сигурност Марк Зубианис се гордееше със способността си да върши много неща едновременно. В момента седеше на проснат на пода дюшек, заобиколен от дистанционно управление за телевизор, безжичен телефон, лаптоп, палмтоп и голяма купа пуканки, хвърляше по едно око на мача на Редскинс и на екрана на лаптопа и разговаряше по слушалките си с жена, с която не се бяха чували повече от година.

„Само Триш Дън може да се обади точно по време на плейофите“.

Сякаш за да потвърди за пореден път неспособността си за нормално общуване, бившата му колежка беше избрала мача на Редскинс, за да си побъбри с него и да го помоли за услуга. След кратък общ разговор за едно време и как й липсвали страхотните му вицове, Триш стигна до причината за обаждането си: опитвала се да се добере до притежателя на скрит IP адрес, навярно на секретен сървър във Вашингтон. В сървъра се съхранявал малък текстов документ и искала да получи достъп до него… или поне да намери някаква информация за автора му.

„Точният човек, лош избор на момент“ — каза й той. Вследствие на което Триш го засипа с най-мазните си компютърджийски ласкателства, повечето от които бяха верни, и преди да се усети, Зубианис вече въвеждаше странния наглед IP адрес в лаптопа си.

Прочете цифрите и мигновено го обзе безпокойство.

— Триш, това айпи има шантав формат. Написано е в протокол, който дори още не е официално разпространен. Сигурно е на разузнаването или военните.

— На военните ли? — засмя се Триш. — Повярвай ми, току-що свалих от сървъра защитен документ и в него определено няма нищо военно.

Зубианис затвори прозореца на програмата и опита с трейсрут.

— Казваш, че трейсрутът ти блокирал, така ли?

— Да. Два пъти. В една и съща точка.

— И моят. — Той отвори диагностична програма и я стартира. — И какво му е толкова интересното на това айпи?

— Пуснах една търсачка, която попадна на защитен документ на този адрес. Искам да видя останалата част от текста.

Готова съм да платя за него, обаче не мога да открия нито кой е собственикът на айпито, нито как да вляза в него.

Зубианис намръщено се взираше в екрана.

— Сигурна ли си? Пуснах диагностична програма и кодирането на защитната стена изглежда… доста сериозно.

— Тъкмо затова печелиш такива пари.

Хакерът се замисли. Бяха му предложили цяло състояние за толкова проста работа.

— Един въпрос, Триш. Защо толкова се вълнуваш за това нещо?

Отговорът й се позабави.

— Правя услуга на приятелка.

— Трябва да ти е много близка.

— Така е.

Зубианис се ухили и успя да си задържи езика зад зъбите. „Знаех си“.

— Виж — нетърпеливо каза Триш. — Достатъчно ли те бива, за да се справиш с това айпи? Да или не?

— Да, бива ме. И освен това знам, че ме манипулираш.

— Колко време ще ти отнеме?

— Не много — отвърна той, като в същото време пишеше на клавиатурата. — Би трябвало да проникна в някоя машина от мрежата им до десетина минути. Щом вляза вътре и се ориентирам, ще ти позвъня.

— Благодаря. Е, как я караш?

„Сега се сети да пита!“

— За бога, Триш, обаждаш ми се насред мача и сега ми предлагаш да си побъбрим?! Искаш ли да хакна айпито, или не?

— Благодаря, Марк. Признателна съм ти. Ще чакам да ми се обадиш.

— След петнайсет минути. — Зубианис затвори, взе купата с пуканки и включи звука на телевизора.

„Жени!“

„Къде ме водят?“

Докато се спускаше с Андерсън и Сато в дълбините на Капитолия, Лангдън усещаше, че пулсът му се ускорява с всяка крачка. Бяха излезли през западния портик на Ротондата, после продължиха надолу по мраморно стълбище и минаха през широк портал, водещ към прочутото помещение точно под пода на кръглата зала.

„Криптата на Капитолия“.

Тук въздухът беше по-тежък и ученият вече изпитваше клаустрофобия. Ниският таван и мекото подово осветление подчертаваха дебелината на четирийсетте дорийски колони, носещи грамадния каменен под над тях. „Спокойно, Робърт“.