Дан Браун - Цифрова крепост

Сюзан се замисли.

Танкадо бе мъртъв. Това изглеждаше някак прекалено… удобно. Сети се за всички казани от Стратмор лъжи и изведнъж я побиха тръпки. Погледна началника си неуверено.

— Ти ли уби Танкадо?

Въпросът й го изненада. Той поклати глава.

— Разбира се, че не. Нямаше никаква необходимост. Точно обратното — аз бих предпочел да е жив. Смъртта му може да хвърли съмнения върху легитимността на „Цифрова крепост“. В моите намерения влизаше подмяната да стане гладко и абсолютно незабележимо. Всъщност първоначалният ми план беше да направим подмяната и да оставим Танкадо да продаде ключа си.

Това звучеше логично. Танкадо не би имал никакви причини да заподозре, че алгоритъмът му в интернет е подменен. Никой не би имал достъп до него, освен той и „Северна Дакота“. Ако Танкадо не провереше автентичността на собствената си програма след нейното пускане за всеобщ достъп, никога не би заподозрял наличието на „задна врата“. А той бе превивал гръб над „Цифрова крепост“ толкова дълго, че едва ли би желал някога отново да погледне този програмен код.

Сюзан постепенно осмисляше по-тънките моменти на плана. Сега вече разбираше защо началникът й се бе държал така потайно. Задачата, която сам си бе възложил, бе толкова времепоглъщаща и деликатна — да създадеш задна врата в сложен алгоритъм и да осъществиш незабелязана подмяна на файл, достъпен в интернет. Тук най-важното бе да знаят минимум хора. Защото дори най-беглото съмнение, че с „Цифрова крепост“ нещо не е наред, щеше да сложи край на плана на нейния началник.

Едва сега тя разбираше защо Стратмор бе оставил TRANSLTR да продължава да работи. Ако „Цифрова крепост“ станеше новото чедо на АНС, той искаше да е сигурен, че алгоритъмът наистина е неразбиваем!

— Е, още ли искаш да си ходиш? — попита я той.

Сюзан вдигна поглед. Изведнъж осъзна историчността на момента — тя седеше в полумрака в компанията на великия Тревор Стратмор — и от страховете й не остана и следа. Пренаписването на „Цифрова крепост“ бе шанс да се сътвори история, възможност да се направи изключително добро и… Стратмор се нуждаеше от нейната помощ. Сюзан неуверено се усмихна.

— Какъв е следващият ни ход?

Стратмор се усмихна широко, протегна ръка и я сложи на рамото й.

— Благодаря. — После премина по същество: — Ще слезем долу заедно. — Той многозначително поклати беретата. — Ти ще започнеш да търсиш в терминала на Хейл. А аз ще те пазя.

Сюзан настръхна пред перспективата отново де се озове долу.

— А не е ли по-разумно да почакаме Дейвид да се обади и да каже, че е намерил копието на Танкадо?

Стратмор поклати глава.

— Колкото по-бързо направим подмяната, толкова по-добре. А и нямаме никакви гаранции, че Дейвид ще се добере до другото копие. Ако по някаква прищявка на съдбата пръстенът попадне в чужди ръце, бих предпочел вече да сме приключили с нашата част в играта. По този начин, в чиито и ръце да попадне ключът, той ще свали нашата версия на алгоритъма. — Стратмор се изправи. — Трябва ни ключът на Хейл.

Сюзан се умълча. В съображенията на началника й имаше логика. Нуждаеха от ключа, притежание на Хейл. Нещо повече — нуждаеха се от него сега.

Изправи се. Краката не я държаха. Вече съжаляваше, че не бе ударила Хейл по-силно. Погледна оръжието в ръцете на Стратмор и й призля.

— Наистина ли би застрелял Грег Хейл?

— Не — каза Стратмор и тръгна към вратата. — Но нека се надяваме, че той няма да се досети за това.

Пред терминала на севилското летище беше спряло такси. Броячът му работеше. Пътникът с очила с телени рамки гледаше към стъклената стена на осветеното вътре летище. Знаеше, че е пристигнал навреме.

Виждаше русото момиче — помагаше на Дейвид Бекър да седне на един стол. Бекър очевидно изпитваше болка. „Той още не знае какво означава болка“ — помисли си пътникът в таксито. Момичето извади нещо от джоба си и го подаде на Бекър. Бекър го взе и го огледа на светлината. После го сложи на пръста си. Извади пачка банкноти от джоба си и плати на момичето. Поговориха още няколко минути, след това момичето го прегърна, махна му с ръка, метна пътната си чанта през рамо и тръгна към дъното на залата.

„Най-сетне — помисли мъжът в таксито. — Най-сетне…“

Стратмор излезе от офиса на площадката с готов пистолет. Сюзан го следваше по петите и се питаше дали Хейл е още във „Възел 3“. Светлината от монитора на Стратмор зад тях хвърляше призрачните сенки на телата им върху металната решетка на пода. Сюзан инстинктивно се приближи още по-плътно зад началника си.