Роджър Зелазни - Деветте принца на Амбър

Аз дръпнах от цигарата си с надежда да каже още нещо. Но тя замълча, затова реших да се възползвам от преимуществото, което ми се струваше, че съм постигнал в тази игра, която не разбирах, с играчи, които не познавах, при залози, за които нямах понятие.

— Фактът, че съм тук, говори нещо — подхвърлих аз.

— Да — съгласи се тя. — Знам. Но ти си умен, така че той може да означава повече, отколкото изглежда на пръв поглед. Ще изчакаме и ще видим.

Ще изчакаме какво? Ще видим какво? Нещо?

Тогава пристигнаха пържолите и каната с бира и временно бях освободен от необходимостта да правя загадъчни и общи изявления, които тя да възприема като хитри или предпазливи. Пържолата ми беше хубава, розова и сочна и аз лакомо разкъсах със зъби пресния хляб, с хрупкава коричка и жадно отпих от бирата. Тя се засмя, като ме погледна и се зае да реже мънички парченца от собствената си пържола.

— Обичам удоволствието, с което се хвърляш в живота, Коруин. Това е една от причините, поради които не бих искала да се разделиш с него.

— Аз също — измърморих.

Докато ядях, в главата ми нахлу спомен за нея. Видях я в дълга рокля с голямо деколте, зелена като зеления цвят на морето. Наоколо се носеше музика, танцуваха хора, зад нас шумяха гласове. Аз бях облечен в черно и сребърно и… Видението изчезна. Но то беше реална частица от моята памет, сигурен бях; и вътрешно се проклинах, че не мога да си го спомня в неговата цялост. Какво ми бе казвала тя, в нейното зелено, на мен, в моето черно и сребърно, през онази нощ, сред музиката, танците и гласовете?

Сипах и на двама ни още бира от каната и реших да изпробвам видението.

— Спомням си една нощ — започнах аз, — когато ти беше цялата в зелено, а аз носех моите цветове. Колко прекрасно изглеждаше всичко тогава… и музиката…

Лицето й доби леко замечтан вид, страните й порозовяха.

— Да — рече тя. — Хубави времена бяха… Наистина ли не си говорил с никого?

— Честна дума — заклех се аз, каквато и стойност да имаше това.

— Нещата много са се влошили — обясни тя, — а из Сенките има повече ужаси, отколкото някой бе предполагал…

— И…? — настоях аз.

— Той все още има проблеми — завърши тя.

— Оо.

— Да — продължи. — И ще иска да знае къде си.

— Точно тук — казах.

— Имаш предвид…?

— Засега — допълних аз, може би прекалено бързо, защото очите й се разшириха твърде много, — тъй като още не познавам изцяло състоянието на нещата. — Каквото и да означаваше това.

— Оо.

Довършихме пържолите и бирата си и хвърлихме двата кокала на кучетата.

После си сипахме по малко кафе и аз започнах да изпитвам известни братски чувства, но ги подтиснах. Попитах:

— Ами другите?

Това можеше да означава всичко, но звучеше безопасно.

За миг се изплаших, че ще ме попита какво имам предвид. Тя, обаче, се облегна назад, погледна към тавана и каза:

— Както винаги. Не се чува нищо ново. Може би твоето поведение сега е най-разумното. На мен самата ми харесва тук. Но как би могъл човек да забрави… блясъка?

Сведох очи, защото не бях сигурен какво трябва да изразяват.

— Невъзможно е — потвърдих. — Това никога не се забравя.

Последва дълго, неловко мълчание, след което тя попита:

— Мразиш ли ме?

— Разбира се, че не — отвърнах аз. — Как бих могъл… като се вземе всичко предвид?

Изглежда й стана приятно и лека усмивка разкри зъбите й, които бяха много бели.

— Радвам се и ти благодаря. Не може да се отрече, че си джентълмен.

Кимнах и учтиво се усмихнах.

— Ще ме накараш да се възгордея.

— Едва ли, като се вземе всичко предвид.

И аз се почувствах неудобно.

Гневът не ме напускаше и се запитах дали тя знаеше към кого трябваше да го насоча. Имах чувството, че знаеше. Преборих се с желанието да й задам въпроса направо, като едвам успях да го подтисна.

— Е, какво предлагаш да се направи? — попита накрая тя и аз спонтанно отговорих:

— Знам, разбира се, че ми нямаш доверие…

— Как бихме могли да ти имаме доверие?

Обърнах си внимание да запомня множественото число.

— Добре тогава. За момента съм склонен да се поставя под твой надзор. Ще се радвам да остана тук, където ще можеш да ме държиш под око.

— А след това?

— След това ли? Ще видим.

— Умно — рече тя. — Много умно. Поставяш ме в неловко положение. — (Бях казал това, защото нямах къде другаде да отида, а придобитите ми с изнудване пари нямаше да стигнат за кой знае колко дълго.) — Да, разбира се, че можеш да останеш. Но нека да те предупредя — и при тези думи тя докосна предмета, който бях сметнал за някакъв вид медальон, окачен на верижка на врата й, — това е ултразвукова свирка за кучета. Донер и Блицен, които са тук, имат още четирима братя и всички те са обучени да ме пазят от лоши хора и да отговарят на изсвирването ми. Така че не тръгвай да ходиш на места, където присъствието ти не е желано. Едно, две захапвания и дори ти ще бъдеш повален от тях. Както ти е известно, благодарение на тяхната порода не са останали никакви вълци в Ирландия.