Роджър Зелазни - Оръжията на Авалон

— Умирам от окончателната смърт — каза тя — и затова те познах, Създателю на Прохода. Защо ни убиваш?

В този момент пламъците погълнаха главата.

Извърнах се, почистих меча си и го прибрах в ножницата. Вдигнах носилката без да обръщам внимание на измъчващите ме въпроси и продължих.

В мен започна да се прокрадва известна увереност за това какво представляваше създанието и какво бе имало предвид.

Понякога все още виждам в сънищата си онази горяща котешка глава, после се събуждам, изпотен и треперещ, а нощта ми изглежда по-тъмна и изпълнена с форми, които не мога да определя.

Крепостта на Ганелон беше обградена с ров, над който падаше подвижен мост, сега вдигнат. Във всеки от четирите ъгъла, където високите стени се срещаха, имаше по една кула. От вътрешната им страна се издигаха още кули, някои дори по-високи, и гъделичкаха коремите на ниските, мрачни облаци, затулили ранните звезди и проснали тъмните си сенки върху хълма, на който се намираше укреплението. В няколко от кулите вече се виждаше светлина, а вятърът носеше неясен шум от гласове.

Застанах пред подвижния мост, свалих товара си на земята, направих с шепите си фуния и извиках:

— Ехо! Ганелон! Двама пътници замръкнаха в нощта!

Чух издрънчаване на метал по камък. Почувствах, че някъде отгоре ме изучават. Примижах в тази посока, но очите ми още бяха далече от обичайната си форма.

— Кой е там? — долетя гласът, силен и гръмлив.

— Ланс, който е ранен и аз, Кори от Кабра, който го донесох тук.

Изчаках тази информация да бъде изкрещяна на друг часовой и чух как съобщението се подема от нови гласове по редицата.

След пауза от няколко минути, по същия начин долетя отговорът.

Накрая стражът извика към мен:

— Отдръпнете се! Ще спуснем подвижния мост! Можете да влезете!

Скърцането започна още докато говореше и след малко краят на моста се стовари върху земята от нашата страна на рова. Вдигнах отново товара си и влязох.

Така отнесох сър Ланселот дьо Лак до крепостта на Ганелон, на когото вярвах като на брат. Което означаваше, че не му вярвах изобщо.

Тълпа от хора се втурна към нас и бяхме обградени от въоръжени мъже. Ала те не показваха никаква враждебност, само загриженост. Намирах се в голям, покрит с калдъръм двор, осветен с факли и пълен с войнишки сламеници. Миришеше на пот, пушек, коне и готвено. Тук явно се бе разположила на бивак цяла малка армия.

Голяма част от мъжете ни бяха заобиколили, гледаха ни и си говореха, но тогава се приближиха двама, облечени в пълно снаряжение като за битка, и единият от тях ме докосна по рамото.

— Елате с мен — каза той.

Тръгнах и те застанаха от двете ми страни. Кръгът от хора се разтвори, за да ни пропусне. Подвижният мост вече се издигаше със скърцане. Запътихме се към главните постройки, изградени от черен камък.

Вътре преминахме през някакъв коридор и се озовахме в нещо, което приличаше на приемна. В дъното имаше стълба. Мъжът от дясната ми страна подкани с жест да се кача по нея. На втория етаж спряхме пред тежка дървена врата и стражът почука.

— Влез — извика отвътре един глас, който за съжаление ми звучеше много познато.

Влязохме.

Той седеше до голяма дървена маса, разположена край широк прозорец, който гледаше към двора. Носеше кафяво кожено яке върху черна риза и панталоните му също бяха черни. Крачолите им покриваха горната част на черните му ботуши. На кръста му имаше широк колан, от който висеше кинжал с дръжка във формата на копито. Върху масата пред него лежеше къс меч. Косата и брадата му бяха рижи, прошарени с бяло. Очите му бяха тъмни като абанос.

Погледна ме, след това насочи вниманието си към двамата стражи, които внесоха носилката.

— Сложете го върху леглото ми — нареди, после добави без да се обръща: — Родерик, погрижи се за него.

Лекарят му, Родерик, беше възрастен мъж, който ми се видя разумен човек. Реших, че няма да причини особена вреда и леко се отпуснах. Не бях носил Ланс цели двайсет километра, за да гледам как му пускат кръв.

Ганелон отново погледна към мен.

— Къде го намерихте? — попита той.

— На двайсет километра южно оттук.

— Кой сте вие?

— Наричат ме Кори.

Той се зае да ме изучава прекалено внимателно и подобните му на червеи устни се извиха в зачатък на усмивка под мустаците.

— Каква е вашата роля в тази история?

— Не разбирам какво имате предвид — отвърнах аз.

Стоях леко изгърбен, с отпуснати рамене. Говорех бавно, тихо, с малко запъване. Брадата ми беше по-дълга от неговата, посивяла от прах. Предполагах, че изглеждам доста стар. По моя преценка отношението му към мен показваше, че и той ме вижда така.