Роджър Зелазни: Оръжията на Авалон

— Какво ще правим с труповете? — настоя той.

— Да не искате да ги погребете по християнски? Зарежете ги! Природата ще се погрижи за всичко. Да се махаме оттук. Вече вонят.

— Бих желал поне да ги покрием. Те се биха добре.

Въздъхнах.

— Хубаво, щом това ще ви помогне да спите нощем. Не разполагам с лопата, но мога да ги затрупам с камъни. Могилата ще бъде обща, обаче.

— Няма значение — съгласи се мъжът.

Наредих шестте тела едно до друго. Чух го да мърмори нещо, което предположих, че е молитва за мъртвите.

Обградих ги с камъни. Наоколо скали имаше в изобилие, затова работех бързо, като избирах по-едрите, за да приключа по-скоро. И точно това ми беше грешката. Една от канарите трябва да тежеше към двеста килограма, а аз не я изтъркалях. Просто я вдигнах и я сложих отгоре.

Откъм неговото място се чу рязко поемане на въздух и разбрах, че е забелязал какво направих.

Тогава изругах:

— По дяволите, едва не получих херния от този! — след което започнах да подбирам по-малки камъни.

Щом свърших, рекох:

— Добре. Готов ли сте сега да тръгваме?

— Да.

Вдигнах го на ръце и го поставих на носилката. Той стисна зъби, за да не извика.

— Накъде да вървим? — попитах.

Той посочи с ръка.

— Обратно до пътеката. После по нея наляво, до разклонението. Оттам надясно. Как предлагате да…

Вдигнах цялата носилка на ръце, все едно той беше бебе и тя бе люлката му. След което се обърнах и тръгнах към пътеката.

— Кори? — обади се той.

— Да?

— Вие сте един от най-силните мъже, които съм виждал… и ми се струва, че трябва да ви познавам.

Не му отговорих веднага. После заявих:

— Опитвам се да поддържам добра форма. Здравословен живот и така нататък.

— …пък и гласът ви ми звучи познато.

Той се вглеждаше нагоре, като все още се опитваше да види лицето ми.

Реших бързо да го отклоня от тази тема.

— Как се казват тези ваши приятели, при които отиваме?

— Запътили сме се към крепостта на Ганелон.

— При това ментало! — възкликнах аз и едва не го изпуснах.

— Макар да не разбирам думата, която използвахте, от тона на гласа ви съдя, че е оскърбителна — заяви той. — Ако случаят е такъв, аз съм длъжен да поискам удовлет…

— Почакайте — спрях го аз. — Струва ми се, че говорим за двама души с едно и също име. Извинявайте.

През носилката почувствах как напрежението го напуска.

— Несъмнено е така — рече мъжът.

Продължих с него на ръце до пътеката, където завих наляво.

Той отново се унесе в сън, а аз ускорих крачка, стигнах до разклонението, за което ми бе споменал и се затичах, докато той похъркваше. Започнах да си задавам разни въпроси за шестимата мъже, които се бяха опитали да го убият и почти бяха успели. Надявах се, че нямат приятели, притаени наоколо из храстите.

Щом дишането му се промени, отново забавих крачка до нормален ход.

— Бях заспал — каза той.

— …и хъркахте — добавих аз.

— Колко път сте минали?

— Мисля, че към осем километра.

— И не сте уморен?

— Малко — признах аз, — но все още не достатъчно, за да се нуждая от почивка.

— Мили Боже! — възкликна той. — Радвам се, че не се срещнахме като врагове. Сигурен ли сте, че не сте самия дявол?

— Напротив, познахте — казах. — Не усещате ли миризмата на сяра? А дясното ми копито е силно натъртено.

Той наистина подуши няколко пъти въздуха, преди да се разсмее, което малко ме обиди.

Всъщност бяхме изминали повече от петнайсет километра, по моя преценка. Надявах се да заспи отново и да не проявява чак такава загриженост за разстоянието. Ръцете започваха да ме болят.

— Кои бяха тези шестима мъже, които убихте? — попитах го аз.

— Пазители на Кръга — отвърна той. — И те вече не бяха мъже, а обсебени хора. Сега се молете на Бога, сър Кори, душите им да почиват в мир.

— Пазители на Кръга ли? — изненадах се аз. — Какъв Кръг?

— Черния кръг — царството на безчинствата и отвратителните твари… — той си пое дълбоко дъх. — Източникът на всички нещастия по нашите земи.

— Тези земи не ми се виждат сполетени от особени нещастия — забелязах аз.

— Вече сме далече оттам, а владенията на Ганелон все още са прекалено силни за нашествениците. Но Кръгът се разширява. Усещам, че последната битка ще се води тук.

— Не мога да отрека, че събудихте любопитството ми.

— Сър Кори, ако не знаете нищо за тези неща, по-добре забравете думите ми, заобиколете Кръга и продължете по пътя си. Макар че с истинска радост бих се сражавал рамо до рамо с вас, тази битка не е ваша… а и кой би могъл да каже как ще завърши всичко това?