Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

С това големите ми грижи се изчерпваха. За останалите неприятни подробности можех да се погрижа и след това. Шару Гарул ми се струваше дребен проблем на фона на всичко останало. Дуелът с него едва ли щеше да ме затрудни кой знае колко, особено ако преди това успеех да си почина на спокойствие. Все пак се налагаше да призная, че нямам ни най-малка представа за какво съм му притрябвал точно аз.

След него идваше ред на съществото, което се бе разпореждало за известно време с тялото на Винта. Не мислех, че то представлява някаква конкретна заплаха за мен, но загадката, свързана с него, не ми позволяваше да се отпусна напълно — нещо, от което се нуждаех повече от всякога. Реших да оставя и този проблем на втора линия.

Предложението на Люк също ме безпокоеше. Имах му доверие и знаех, че ще спази думата си, но въпреки това предчувствах, че ще го направи едва когато стане твърде късно. Тогава въпросната жизненоважна за сигурността на Амбър информация нямаше да струва и пукнат грош. Но да се гадае в случая беше безсмислено. Това нямаше да ми помогне да подбера вярната стратегия. Дали пък това предложение — реално или не — не беше поредният му психологически трик? Под привидно безобидните хитрини на Люк винаги се криеше и още нещо. Беше ми необходимо доста време, за да го разбера, но сега нямаше да го забравя лесно.

Прецених, че засега няма какво толкова да се притеснявам от сините кристали. И без друго смятах да залича всички следи от тяхното излъчване. Все пак трябваше да имам едно наум — за всеки случай. Но на фона на цялата бъркотия постоянната бдителност и без друго се бе превърнала в моя втора природа.

И накрая последният проблем — как да успея да вместя снощното зверче в общата картина?

Очевидно не ставаше въпрос за обикновен вълк, пък и намеренията му бяха повече от недвусмислени. За съжаление, с тези две подробности се изчерпваше всичко, което знаех за него. Кой или какво беше той? Дали разчистваше лични сметки, или пък изпълняваше нечия заповед? Кой го бе изпратил, ако случаят беше такъв? И защо, в края на краищата?

Тромавостта на звяра ме караше да си мисля, че по-скоро става въпрос за човек, който е променил формата си, а не за вълк, надарен но магически път със способността да говори. Повечето от хората, които си мечтаят да се превърнат в ужасяващи чудовища, за да могат след това разкъсат нечие гърло или дори да погълнат, някого, за да се позабавляват, нямат и най-бегла представа за чисто практическата страна на този акт. Когато изведнъж се окажеш четириного, с непривичен за теб център на тежестта и сетива, които са придобили коренно различна степен на чувствителност, скоро осъзнаваш, че движенията ти трудно биха могли да минат за грациозни. Като цяло човекът, претърпял подобна метаморфоза, е далеч по-уязвим, отколкото някой би могъл да предположи, съдейки по новата му външност. В крайна сметка този човек-звяр не би могъл в никакъв случай да се мери с ловкостта и смъртоносната сила на истинското животно. Затова самият аз бих прибягнал до този трик само ако целта ми е просто да сплаша някого.

Това, което истински ме притесняваше, беше начинът, по който звярът се бе появил и след това бе изчезнал, тъй като ставаше въпрос за Врата, отворена чрез Картите. Да се създаде подобна Врата съвсем не е толкова лесно и затова малкото магьосници, които са способни на нещо такова, предпочитат да не го правят, освен ако не е абсолютно наложително. Иначе трикът безспорно е доста ефектен. Тази Врата представлява независим отрязък от друга реалност, пренесен на определено място с помощта на Картите. За да се предизвика този ефект е необходимо огромно количество енергия. Само магьосник с невероятни способности за концентрация би могъл да отвори Врата, която да просъществува повече от петнайсет минути. Точно заради това ме тревожеше не толкова причината за случилото се, колкото самият факт, че някой го бе направил. Такъв подвиг е по силите единствено на посветените в изкуството на Картите. Случаен човек, който се е сдобил по някакъв начин седна или няколко от тях, не би могъл да го направи.

Опитах се да възстановя хода на събитията. Първо е трябвало да ме открие и…

Точно така! Изведнъж се сетих за мъртвите кучета в горичката край Арбор и огромните следи, които бяхме открили около тях. Значи звярът ме беше открил още преди това и известно време само бе наблюдавал отстрани, изчаквайки удобния момент. После бе тръгнал след мен и когато накрая спрях, за да пренощувам в гората, бе решил да нанесе своя удар. Първо подсигурил — сам или е помощта на някого — обратния си път чрез Вратата и след това се приближил, за да ме убие. Засега нямаше как да разбера дали тук е намесена амбицията на Шару Гарул, тайната на Люк или пък мисията на загадъчното безплътно същество. Налагаше се просто да приема, че се е появил поредният висящ въпрос.