Роджър Зелазни - Кръвта на Амбър

Мъжът изстреля тутакси левия си крак напред, да ме препъне, а аз осъзнах, че няма да мога да му попреча. Единственото, което можех да направя, бе да се вкопча в наметалото му, преди да падна, да го повлека със себе си и да се претърколя след като и двамата се стоварим на земята с надеждата, че накрая ще успея да се озова върху него. Наистина паднахме заедно, но аз не успях да се претърколя, тъй като предпазителят на един от двата меча — вероятно на моя — ме сръга доста неприятно в ребрата.

Дясната ми ръка остана затисната под тялото ми, омотана в наметалото. Неговата лява ръка беше свободна и той впи пръстите й в лицето ми. Аз ги захапах, но не успях да стисна зъбите си по-здраво. Междувременно успях да освободя собствената си лява ръка и веднага след това забих юмрук в лицето му. Той извърна глава, опита се да ме срита с коляно в кръста и стрелна пръстите си към очите ми. Сграбчих китката му и я задържах. Десните ръце и на двамата бяха затиснати под тежестта на телата ни, затова единственото, което можех да направя, бе да стисна по-здраво.

Костите на китката му изпукаха и той извика за пръв път от болка. После просто го избутах встрани и се претърколих, без да го изпускам. Край на играта. Бях спечелил.

И точно когато почти се бях изправил, тялото му неочаквано омекна в ръцете ми. За миг си помислих, че се опитва да ме изиграе за последен път, но после видях острието, което стърчеше от гърба му, ръката стиснала дръжката на меча и накрая озлобеното лице на мъжа, който бе нанесъл удара и вече се канеше да измъкне оръжието си.

— Копеле мръсно! — изкрещях аз на английски, без да съм наясно дали ще разбере думите ми, освободих се от товара си и забих юмрука си в лицето на непознатия. Той се просна по гръб и изпусна меча си. — Той ми трябваше жив!

Сграбчих доскорошния си противник и го изправих във възможно най-удобната за мен позиция.

— Кой ви изпрати? Как успяхте да ме откриете?

Мъжът се ухили немощно и от устните му се стече кървава струйка.

— Губиш по точки — каза той задавено. — Сети се сам.

После се срина върху мен и остави кърваво петно върху ризата ми.

Приклекнах до него и измъкнах пръстена му, за да го прибавя към проклетата колекция от сини камъчета. После се изправих и хвърлих гневен поглед към мъжа, който бе нанесъл фаталния удар. Двама души му помагаха да се изправи на краката си.

— Защо го направи, дявол да те вземе? — попитах аз, докато се приближавах към него.

— Спасих проклетия ти живот — изпъшка той.

— Как ли пък не! Само го усложни допълнително! Този човек ми трябваше жив!

Тогава чух един женски глас, който ми се стори познат. Тя постави леко ръка на рамото ми. Дори не бях осъзнал, че съм понечил отново да ударя мъжа.

— Той изпълняваше моите заповеди. Боях се за живота ви и нямах никаква представа, че ви е нужен жив.

Вгледах се в чертите на бледото й лице, очертано на фона тъмната качулка на наметалото й. Беше Винта Бейл — любима на мъртвия Кейн и трета дъщеря на барон Бейл, на който Амбър дължеше огромна част от махмурлука си.

Усетих, че треперя леко. Поех дълбоко въздух и овладях тялото си.

— Разбирам — казах след това. — Благодаря ви.

— Съжалявам — каза тя.

Поклатих глава.

— Нямало е как да разберете. Стореното — сторено. Дължа благодарност на всеки, който се е опитал да ми помогне.

— Аз все още мога да ви помогна — отбеляза тя. — Макар да не успях да се ориентирам в ситуацията от самото начало, сега си мисля, че опасността може и да не е преминала. Нека се махнем оттук.

Кимнах.

— Моля, изчакайте ме за миг.

Отидох до тялото на удушения мъж и свалих Фракир от врата му. Тя мигновено се скри в левия ми ръкав. Мечът, който бях използвал, пасваше на празната ножница и аз го прибрах в нея, след което наместих катарамата на колана.

— Да вървим — казах аз.

Тръгнахме заедно с Винта Бейл и двамата й слуги обратно към „Пристанищна“. Любопитните зяпачи се отдръпваха чевръсто, за да ни направят път. Някои от тях сигурно бяха се захванали вече да пребъркат дрехите на мъртъвците. Каквито управниците, такива и поданиците. И вее пак, добри или лоши, роднините са си роднини.

Вървяхме с лейди Винта и двамата семейни прислужници на рода Бейл под ярката луна и едрите звезди на нощното небе, отдалечавайки се бързо от „Алеята на Мъртъвците“. Все още усещах силна болка на мястото, където ме бе ударил предпазителят на меча, но въпреки това бях благодарен, че ми се е разминало толкова леко. Нямах никаква представа как са успели да ме открият толкова скоро след завръщането ми, но ми се струваше, че Винта знае нещо по този въпрос. Бях склонен да й се доверя, тъй като в известна степен я познавах. Освен това мъжът, когото бе обичала — моят чичо Кейн — бе загинал от ръката на човека, който най-вероятно бе организирал и покушението срещу мен. Всеки път, когато откриех по някой син кристал, Люк неминуемо се оказваше замесен.