Роджър Зелазни: Принц на Хаоса

Като цяло надмощието беше мое. Всичките им възможности да ме изненадат с нещо необичайно се бяха изчерпали. Отворих всички канали на Колелцето — нещо, което бе успяло да стресне дори самия Лабиринт и да го накара да ме нокаутира с изпреварващ ход. Спипах Мандор в енергиен конус, който го превърна за миг в скелет и след това му възвърна предишния облик. С Дара ми беше по-трудно, но когато изсипах върху нея цялата мощ на пръстена, единственото нещо, което я спаси от превръщането в статуя, както бях намислил, бе собственото й Опиянение — резервното заклинание, което тя все пак успя да запрати срещу мен в последния миг. Вместо това й възвърнах вида на смъртна и включих движенията й на бавни обороти.

Разтърсих глава и разтърках очите си. Пред погледа ми танцуваха светли кръгове.

— Поздравления — каза тя. Отне й около десет секунди. — Станал си по-добър, отколкото си мислех.

— При това още не съм свършил — отвърнах задъхано аз. — Време е да ви върна жеста.

Захванах се да изкова заклинание, което да ги постави под мой контрол. И тогава забелязал нейната малка, бавна усмивчица.

— Мислех си… че ще можем… да се справим… с теб… сами — каза тя и въздухът пред нея завибрира. — Явно… съм… сгрешила.

Пред нея се материализира Знакът на Логрус. Движенията й тутакси леко се забързаха.

— Призоваха ме — прогърмя Знакът, — за да се справя с твоето упорство, о, определени да станеш крал.

В залата се разнесе ужасен трясък и Огледалната кула се срина до основи. Погледнах натам. Дара също. Мандор, който бе успял да се изправи едва сега, последва примера ни.

Огледалните пана се издигнаха във въздуха, понесоха се към нас и бързо ни обградиха. Видяхме безбройните отражения на нашата мила семейна картинка. Перспективата беше наистина изумителна, сякаш самото пространство около нас се бе изкривило по някакъв странен начин. Всеки от образите беше заобиколен от бляскав кръг, макар да не можех да открия източника на светлината.

— Аз съм с Мерлин — каза Чък отнякъде.

— Играчко! — изръмжа Логрус. — Веднъж вече ми попречи в Амбър!

— На Лабиринта също — отвърна му Чък. — Въпрос на баланс.

— Какво си намислил сега?

— Долу ръцете от Мерлин — каза Чък. — Той ще управлява тук като истински владетел, а не като марионетка.

Светлините на Чък се завъртяха.

Свързах се с Колелцето и отворих всичките му канали с надеждата, че ще мога да открия своето творение, за да го подсиля с допълнителна порция енергия. Контакт обаче не последва.

— Нямам нужда от това, татко — отвърна ми той. — Имам си собствена връзка с източниците сред Сенките.

— Какво искаш за себе си, жалко творение? — поинтересува се Логрус.

— Искам да защитя онзи, който се грижи за мен.

— Мога да ти предложа вселенско величие.

— Вече го стори веднъж. Аз ти отказах, не помниш ли?

— Помня. И няма да го забравя. — Назъбеното пипало на Логрус се насочи към един от светлите кръгове. При срещата им избухна могъщ огнен фойерверк. Но щом погледът ми се проясни, видях, че нищо наоколо не се е променило. — Чудесно — призна Логрус. — Значи си дошъл подготвен. Не му е сега времето да губя ценни сили, за да те унищожа. Не и когато истинският ми противник само това чака.

— Господарко на Хаоса — продължи той, — ще трябва да се преклониш пред желанията на Мерлин. Ако управлението му бъде глупаво, той ще се самоунищожи чрез собствените си решения. Ако ли пък управлява мъдро, така ще бъде най-добре за всички.

На лицето на Дара се изписа безкрайно изумление.

— Значи ще отстъпиш пред един син на Амбър и неговата играчка? — попита тя.

— Трябва да му дадем онова, което иска — призна Знакът. — Поне сега. Поне сега…

Въздухът трепна отново и видението се стопи. Мандор се усмихна с една от своите прословути усмивки, в които се отразяваше безвремието.

— Не мога да повярвам — каза Дара, превръщайки се последователно в хищна котка и дърво от зелен пламък.

— Вярвай в каквото си искаш — отвърна й Мандор. — Той спечели.

Дървото заискри в есенната си окраска и след това изчезна.

Мандор ми кимна.

— Надявам се само, че знаеш какво правиш — каза той.

— Знам — казах аз.

— Тогава постъпвай така, както намериш за добре, но ако все пак имаш нужда от съвет, аз съм насреща.

— Благодаря.

— Искаш ли да го обсъдим на един изискан обяд?

— Не точно сега.

Мандор сви рамене и се превърна в син водовъртеж.

— Тогава до скоро — каза водовъртежът миг преди да избледнее.