Роджър Зелазни: Принц на Хаоса

Прибрах втория пръстен обратно в джоба си, измъкнах се от нишата и продължих със забързана крачка по коридора.

Намалихме темпото, защото ми се стори, че вече наближаваме. Оказа се, че греша. Металната гора не беше там. Продължихме. След малко стигнахме до една секция, която непосредствено предхождаше гората.

Дори без да се оглеждам внимателно, вече знаех какво се е случило. Спрях.

— Какво има? — попита духът.

— Изглежда, там е изложена най-богатата колекция от оръжейни остриета, събирана някога в Хаос — казах аз. — До едно насочени право нагоре.

— Е и?

— Това е мястото. Мястото, откъдето трябваше да се доберем до металното дърво.

— Мърл, може би това място ти размътва мислите, или пък обърква моите, но ей Богу, не те разбирам.

— Близо до тавана е — обясних му аз и посочих. — Знам къде приблизително би трябвало да се намира, но сега ми се струва някак по-различно…

— Какво има там, синко?

— Път — транспортен канал, точно като онзи, по който продължихме след стаята със скелета. Само че този водеше към твоя параклис.

— Нали натам сме тръгнали?

— Именно.

Коруин потърка брадичката си.

— Добре де — каза той. — Докато идвахме насам, мярнах цял куп камънаци, които би трябвало да минават за предмети на изкуството. Някои бяха доста тежички. Защо просто не грабнем един и не го пуснем по пътя, та да изпомачка тия бодливи неща, които само нас чакат, и после да…

— Не — прекъснах го аз. — Дара явно е усетила, че някой е влизал вътре. Вероятно последния път, когато за малко не ме свари там. Това трябва да е причината за капана. Има само два очевидни начина да се озовем там невредими. Единият е, както ти предложи, да пуснем предварително нещо достатъчно тежко, което да разчисти вместо нас. Другият е да прибегнем до услугите на Колелцето, което да ни прехвърли направо в параклиса. Първият начин ще ми отнеме прекалено много време и най-вероятно ще ни спипат преди да успеем да го приложим. Вторият пък неминуемо ще задейства магическите нишки, с които тя сигурно е опаковала вече всичко.

Духът ме хвана за ръката и ме дръпна настрани.

— Трябва да поговорим — каза той и ме поведе към една ниша с малка пейка.

Седна и скръсти ръце.

— Трябва да знам какво, по дяволите, става тук. Не мога да ти помогна пълноценно, докато не съм а течение. Каква е връзката между човека и неговия параклис?

— Мисля, че успях да разгадая истинското послание в думите на майка си — обясних аз, — „Търси го в кладенеца“, това ми каза тя. Върху пода на параклиса има мозайка от плочки, която представлява стилизирания образ на Амбър. В другия край пък е мозайката на Хаос, в която е включен и Кладенецът. Аз така и не стъпих върху някоя от двете мозайки при посещенията си в параклиса. Бих се обзаложил, че точно от изображението на Кладенеца започва път, който ще ме отведе право до затвора на баща ми.

Духът на Коруин закима.

— Значи сега смяташ да отидеш там и да го освободиш?

— Точно така.

— Я ми кажи, тези пътища би трябвало да са двупосочни, нали така?

— Ами, не винаги… О, разбирам за какво намекваш.

— Сега ми опиши по-точно параклиса.

И аз му го описах.

— Този магически кръг на пода ми се струва интересен — каза той. — Не е изключено чрез него да може да се общува, без да се присъства задължително в параклиса. Нещо като обмяна на образи, може би.

— И така да е, доста време ще изгубим, докато схванем принципа му. Освен ако не извадим късмет. Аз предлагам да се пренесем направо там, да използваме пътя през Кладенеца, да освободим баща ми и да се ометем на мига. Без излишни номера. Без финес. Ако нещо се провали, ще си пробием път с Колелцето. Ще трябва да действаме мълниеносно, защото те ще хукнат след нас.

Духът на Лабиринта се загледа някъде през мен и дълго време остана замислен. След това попита:

— Има ли някакъв начин, по който да можем да обезвредим предпазните нишки, така че да изглежда като случайност?

— Хм. Някое заблудено магическо течение от истинския Кладенец би свършило работа. Понякога стават такива неща.

— Кое е най-характерно за тези течения?

— Магическите наноси, произволните трансформации…

— Можеш ли да създадеш убедителна илюзия за нещо подобно?

— Мисля, че да. Накъде биеш? Те веднага ще проверят какво става и щом открият, че Коруин липсва, ще загреят, че сме ги изиграли.

Духът се ухили.

— Само дето той няма да липсва. Аз ще заема мястото му.

— Не мога да ти позволя да го направиш.