Роджър Зелазни - Принц на Хаоса

— …а това е мечът на баща ми — допълних, прибрах го в ножницата и го оставих — макар и неохотно — върху олтара.

Отстъпих назад, а Глейт ме попита:

— Това важно ли е?

— Много — казах аз.

После пътят ме сграбчи отново и ме пренесе на върха на дървото.

— А ссега какво, Госссподарю Мерлин?

— Трябва да обядвам с майка си.

— Тогава по-добре ме оссстави тук.

— Мога да те върна във вазата.

— Не. Не бях се увивала около дърво от досссста време. Тук ссси ми е добре.

Протегнах ръка и Глейт се проточи към близкия клон.

— Уссспех, Мерлин. Посссети ме пак.

Смъкнах се от дървото, пооправих панталоните си и закрачих забързано по коридора.

След два завоя се озовах до един път към главната приемна и реших, че няма да е зле да се възползвам от него. Изникнах на няколко крачки от масивна камина, в която се преплитаха високи пламъци, и се завъртях, за да огледам просторното помещение. Опитах се да си придам вид на човек, пристигнал преди доста време.

Бях сам. Това леко ме озадачи — при толкова буйно накладен огън в камината. Оправих си ризата, изтупах праха от дрехите си и прекарах набързо гребена през косата си. Тъкмо се бях заел да проверя щателно състоянието на ноктите си, когато усетих леко раздвижване на върха на просторното стълбище вляво.

Тя беше вихрушка в сърцевината на триметрова кула. В центъра й танцуваха пращящи мълнии. По стълбите се посипаха късчета лед. Парапетът се вледеняваше при докосването й. Моята майка. Май ме забеляза в мига, в който я забелязах и аз, защото тутакси спря, кривна към стълбището и заслиза.

Видът й се променяше неусетно почти с всяка крачка. Отказах се от няколкото малки промени, с които бях започнал преобразяването си, още щом отгатнах намерението й. Бях се захванал с него в мига, в който я мярнах. Тя вероятно бе постъпила по същия начин. Не ми се вярваше да го е направила, за да се пошегува. Не би било в неин стил.

Преображението на майка ми завърши точно при последното стъпало и тя се превърна в прекрасна жена, облечена с черни панталони и червена риза с навити ръкави. Погледна ме, усмихна се, дойде при към мен и ме прегърна.

Би било глупаво от моя страна да промърморя, че съм смятал да се преобразя, но съм забравил, както и да направя каквато и да било забележка от сорта.

Дара леко ме отблъсна, плъзна поглед по дрехите ми и поклати глава.

— Че си спал с дрехите си, е очевидно. Не знам само какво си тренирал с тях и дали преди, или след спането.

— Виновен съм — признах си аз. — Спрях да се порадвам на гледката край пътя и тутакси ме връхлетяха неприятности.

— Затова ли закъсня?

— Не. Закъснях, защото се отбих в галерията и се забавих там повече, отколко възнамерявах. Освен това не съм чак толкова закъснял.

Тя хвана ръката ми и ме обърна.

— Прощавам ти. — И ме побутна към розово-зелено-златната колона на пътищата, разположена в огледалната ниша вдясно,

Не ми се стори, че очаква от мен да й отвърна нещо, и затова просто замълчах. Щом влязохме в нишата, се вгледах с любопитство в колоната,за да разбера дали ще я обиколим по часовниковата стрелка, или пък в обратна посока.

Обратно на часовниковата стрелка. Интересно.

Образите ни се отразяваха и преотразяваха едновременно от три страни. След всеки следващ кръг около колоната се озовавахме в различни стаи. Наблюдавах калейдоскопичните промени, докато накрая спряхме в кристаляа пещерна ниша на ръба на подземно море.

— От доста време не бях и помислял за това място — казах аз и стъпих върху чистия бял пясък. От кристала извираше светлина, напомняща едновременно за клади, за слънчеви отражения, за канделабри и неонови реклами, може би поради странната му структура. По брега, стените и черните води бяха разхвърляни фрагменти от пъстроцветни дъги.

Тя пое ръката ми и ме поведе към една леко издигната и оградена с парапет платформа. Щом се приближихме, забелязах, че на нея има пищно подредена трапеза. Върху една по-голяма от самата трапеза масичка за сервиране бе подредена богата колекция от похлюпени блюда. Изкачихме няколкото стъпала към платформата, аз й държах стола да седне и след това отидох до масичката с ястията, за да им хвърля един поглед.

— Седни, Мерлин — каза майка ми. — Аз ще ти сервирам.

— Няма нищо — отвърнах и вдигнах един похлупак. — Бездруго съм вече тук. Ще направя първия тур.

Дара стана от масата.

— Тогава и двамата ще се самообслужим.

— Дадено.

Заредихме подносите си и се върнахме при масата. Щом седнахме, един ярък лъч откъм водата освети сводестия купол на пещерата и тя сякаш се превърна в оребрената вътрешност на чудовище, което ни бе погълнало.