Александър Литвиненко - Лубянската престъпна групировка (Показанията на един офицер от ФСБ)

По пътя Дицеев се опита да поговори с мен: „Разбери, в Лефортово може и да те убият, в килията всичко може да ти се случи. И никога да не излезеш жив оттам…“

— И това ти го казва твой приятел?

— Да, Дицеев. Попитах го: „Но какво мога да направя, Боря?“ — „Ама защо, защо ти трябваше? Защо излезе пред телевизията? Защо се опълчи срещу системата? Нали те предупреждаваха…“ — И така се вайка през целия път.

Приближихме Лефортово. Пред затвора бусът изведнъж обърна и потегли в обратната посока. Попитах: „Защо не ме предадохте в затвора?“ Обясниха ми, че са забравили постановлението за задържане под стража. Както разбирам, дали са ми време да си помисля. Смятали са, че щом наближим затвора, ще падна на колене и ще ги замоля: „Момчета, не ме затваряйте. Готов съм да напиша всичко срещу когото искате.“

„Взеха“ постановлението, отново ме подкараха към затвора. Пътувахме мълчаливо. Никой вече не ме предупреждаваше, че ще ме „убият и никога няма да видя семейството си“. Бяха разбрали, че е безполезно да ме заплашват. „Демонстрацията“ беше приключила.

Докараха ме в затвора и още в двора един от групата по задържането насочи към мен видеокамера и каза: „Ако обичаш, декларирай, че нямаш претенции към групата по задържането.“

Ей тази глупост винаги ме е убивала. И им казах: „Нищо няма да декларирам.“ Слезе и Дицеев: „Хайде кажи го, нали сме приятели, кажи го заради старото ни приятелство.“ Досмеша ме. В името на старото ни приятелство той ме докара в Лефортово, а аз в името на това старо приятелство трябва да кажа, че ме е докарал най-любезно.

Пребъркаха ме, иззеха личните ми вещи, прибраха връзките на обувките ми, колана. Това е такова унижение — стоиш и си придържаш панталоните с ръце. Дадоха ми въженце. После дойде една лекарка. Такова женище, че веднага си спомняш филмите за Освиенцим… Едно такова… лице. Може и да е добра отвътре, но отвън по-добре да си сляп. Та това лице казва: „Съблечете всичко.“ Надничаха във всяка дупка, чак до сливиците: може да съм скрил там нещо тайно.

В прокуратурата ми бяха свалили кръстчето и часовника. Тук ми взеха колана и връзките за обувки.

— Защо ти взеха кръста?

— Защото беше златен. Златото е забранено в затвора. И венчалната халка ми прибраха. За теб не съществуват нито кръст, нито халка. Такъв е затворът. Претърсиха ме, огледаха ме отвсякъде, надникнаха навсякъде, опипаха ме. После ме заведоха в една килия на втория етаж. В съседната килия имаше жена, която постоянно пищеше нощем. Мислех си — дали не я измъчват? После научих, че била съпругата на Рохлин.

Дадоха ми тюфлек, канче, лъжица, сапун не ми дадоха. Дадоха ми сода. Миех си ръцете със сода. Нима за двайсет години служба във ФСБ не бях заслужил един калъп сапун? Пет дена си мих ръцете със сода, докато жена ми не ми донесе най-необходимото.

— Колко време прекара в Лефортово?

— В Лефортово прекарах осем месеца. Затвориха ме в единична килия и ме държаха там трийсет и шест денонощия. Обявих гладна стачка. Това беше най-страшното време. Когато те вкарат в килията и зад теб се затръшва желязната врата — страшно е. Светът ти сега е това — седем крачки, решетка, тоалетна чиния и мивка.

Отначало изпитах шок. Просто шок. Първата нощ изобщо не мигнах, лежах, втренчен в тавана. Денят, в който ме затвориха, 25 март, беше отвратителен: ситен сняг, примесен с дъжд, разкаляно. Не обичам този сезон и в края на март винаги живея в очакване на слънцето. А на 26-и ме изведоха на разходка. Едно такова малко дворче. Пет-шест крачки в едната посока и толкова в обратната. Гледам — небето синьо. И грее слънце. И аз снова като звяр между тези стени. Над мене — бодлива тел, решетка и небе — от синьо по-синьо. Просто издивявах: в града е дошла пролетта, а мене ме няма там. Аз съм тук, в това дворче за разходки, където е влажно и студено.

Разходката е един час. Походих двайсетина минути, не можех повече, сърцето ми се късаше на парчета. За пръв път истински почувствах какво нещо е ограниченото пространство.

Вече в Англия прочетох една история: как в Бристолската зоологическа градина докарали една мечка от Русия. Едва ли не целият град участвал в подготовката на клетката й. Направили я просторна, украсили я, направили и басейн. Пристигнала мечката, пуснали я вътре, а тя се държала странно. Три крачки напред, три крачки назад. Оказало се, че не й трябва пространство. И красотата не й трябва. Само това — три крачки напред, три крачки назад.