Керъл Кларк - Картината

— Изглежда доста добре с чисто лице — коментира Реган. — Сега цветовете са много по-контрастни.

— Ъх-ъ — каза Еди загледан в портрета. — Тази картина трябва да бъде реставрирана напълно, но ние ще се постараем да изглежда добре за забавата утре.

— Красива е — промърмори Кит. — Хей, Реган, няма ли портрет на кралица Кит, за да ми я купиш?

— Ще гледам да намеря, когато си на ръба на нервна криза.

— Аз почти съм готова.

Еди като че ли не чуваше разговора им, толкова се беше съсредоточил в избора на рамка.

— Ъх-ъ, тази златна рамка е наистина хубава. Как мислите?

Реган разгледа златистата боя.

— Определено изглежда царствена, точно каквато ни трябва. Какво ще кажеш, Кит?

— Добре е.

— Съгласни сме.

Еди взе молива, закачен зад ухото му и започна да отбелязва нещо върху фактурата. Реган веднъж се беше опитала да задържи молив зад ухото си, докато работеше, но той непрекъснато падаше.

— Ще извикаме специалист, който ще се погрижи за картината на Бисли — каза той докато оставяше молива. — Чудя се какво ли още има госпожа Спуунфелоу в този неин плевник.

— Нямам представа, но с нетърпение очаквам да видя „Завръщане у дома“. Чувала съм толкова много за нея — каза Реган.

— Тя също е много добра.

Реган му плати за поръчката. Подавайки й сметката той каза.

— Ще я донесем в ресторанта на Луис утре следобед. Тази картина е идеална за човек, който се казва Луис.

— Благодаря — рече Реган, — ако празненството премине успешно, той ще стане Кралят на Аспен.

— Няма причина да не стане.

„Надявам се да си прав“ — помисли тя.

Беше чудесен ден за каране на моторна шейна. Зетят на Ида, Бък, ги прекара през всички пътища през планината. Те спряха при малка дървена колиба, където току-що направен шоколад се сервираше топъл в хартиени чашки. Малко бяла ружа беше допълнението. Цялата група се набута вътре и застъпва от крак на крак за да се стопли.

— Кара те да се чувстваш като пионер, а? — измърмори Кит. — Краката ми замръзват.

— Мисли колко хубаво ще ти бъде, когато отново се стоплят — посъветва я Реган.

— Имам резервен чифт дебели чорапи. Искаш ли да ти ги дам? — предложи Патрик.

— Защо никой, с когото съм ходила не би направил това? — попита Кит реторично, усмихвайки се на Патрик. — Ще приема предложението ти и ако все още съм свободна, когато станеш на двайсет и една или осемнайсет, или колкото там трябва, можем да се сгодим.

Грег се усмихна.

— Той си има гадже.

— Това е хубаво — каза Кит, като си събуваше ботушите, — но само докато не се побърка по компютрите.

Реган се засмя и излезе навън с какаото си. Отиде до своята моторна шейна и седна върху нея. Тишината царуваше навсякъде. Никъде нищо не се движеше, нямаше признаци на съвременния живот. Снежното покритие на планината, която я заобикаляше, изглеждаше тихо и спокойно, вероятно почти така, както е изглеждало на двайсет и осми декември преди хиляда години. „Моменти като този — помисли си Реган, — когато поглъщаш красотата и величието на природата, са истинско чудо. Като например това къде, по дяволите, се е дянал Ибън. Светът е толкова голям, че може да бъде навсякъде“ — помисли си тя, докато преглъщаше.

Допи какаото и отиде да изхвърли чашката в кошчето, близо до колибата. Усмихна се на закачения там надпис: „Не се притеснявайте, ние се рециклираме“. „Този знак не е съществувал преди хиляда години“.

Другите излязоха от къщичката, а Кит направо хвърчеше, доволна от новооткритата топлина в обувките си.

— Благодарение на Патрик бях спасена от измръзване.

— Трябва да се научиш как да се обличаш в студено време — посъветва я Бък.

— Нямам търпение да си купя чорапи. Интересно как малките неща в живота ми доставят такава радост тези дни.

— Цял ден това ще правим — реши Реган. — Обяд и чорапи.

Всички се върнаха при моторните шейни и запалиха моторите им. Сега беше часът. Подредиха се в колона и се спуснаха надолу. Реган се радваше, че приключението завършваше. Толкова й се искаше Беси да се върне. Нямаше търпение да говори с нея. Защо я е потърсила, а после не се обади отново?

Ида вадеше прането от сушилнята, когато чу колата да спира. „А, не, — каза си тя, — не искам да седя забутана тук в пералното помещение и да сгъвам кърпи, докато всички други си говорят.“ Тя бързо награби хавлиите в ръце и ги занесе на масата в кухнята.

Кендра и Нора топлеха ябълков чай. Двете двойки току-що се бяха върнали от ски.