Керъл Кларк - Картината

— Мисля, че ти каза, че всички тук са приятелски настроени.

В къщата Джуд и Уилийн бяха на път да се побъркат.

— Кои са тези? — попита Уилийн. — Какво правят тук, Джуд?

— Откъде да знам? — отговори остро той. — Зная само, че искат да продават къщата, но в договора пише, че няма да я показват, докато ние сме тук.

Беси и Ибън тъкмо ядяха, когато колата спря в края на пътеката и се виждаше от прозореца на дневната. Паникьосани, Уилийн и Джуд ги отведоха отново в стаята им и им завързаха устите с две кърпи.

— Не се опитвайте да правите каквото и да било — предупреди ги Джуд.

— Те отварят вратата на колата — Уилийн за малко да изкрещи. — Ще отида да им кажа, че в къщата е страшна бъркотия.

— По дяволите! — изкрещя Джуд. — Не исках да знаят кои сме ние. Добре, излез и ги разкарай оттам.

Уилийн облече якето си, обу ботушите и излезе навън през предната врата, която иначе въобще не използваха. Тя се завлече по пътеката до колата.

— Здравейте — каза с най-сладкия си глас, — мога ли да ви помогна?

Енгъс й стисна ръката.

— Енгъс Людвиг. Не искаме да ви притесняваме. Желая да купя тази къща.

— Аз съм Елен Гефке, агентът, който продава къщата — обясни бързо Елен. — Господин Людвиг пожела да го доведа до тук. Искаше просто да се разтъпче. Не искаме да ви безпокоим.

— Бих ви поканила — каза Уилийн с половин уста, — но едни наши приятели ни бяха на гости миналата нощ и ще ви призная, че още не сме почистили.

— Това не ме притеснява… — започна Енгъс.

— Ние напълно разбираме — сряза го Елен. — Ще разгледаме къщата, след като си тръгнете.

— Благодаря. Беше ми приятно — каза Уилийн, отхвърляйки кичур коса назад. Върна се обратно в къщата, като на всеки няколко крачки се обръщаше да им помаха, за да е сигурна, че си тръгват.

Като се прибра отново вътре, тя свали палтото си, остави го на дивана и седна до него.

— Джуд, става прекалено опасно.

Подивяла от нетърпение, Жералдин чакаше Марвин Уинкъл, детектива, да й се обади. Той наричаше сам себе си „частното око, което не мигва нито за миг, докато не реши проблема ти“. „Нито пък мисли — измърмори на себе си Жералдин след като отново погледна часовника. — Никога не намира за необходимо да проверява телефонния си секретар“. Това, което най-много мразеше, беше лъжата, която всички оставят на записващите си устройства, че ще се обадят веднага. — „Глупости. Минаха вече три часа, откакто му се обадих в шест часа сутринта аспенско време“.

Може би безделникът си почива някъде през празниците? За последен път разговаря с него преди шест седмици. Разследването нямаше прогрес, но сметката му идваше точно на време. Е, сега вече можеше да започне да печели парите си.

Жералдин се страхуваше да отиде в плевнята, за да не пропусне звънеца. Вместо това седна на кухненската маса и прочете още малко от дневника. Усмивка заигра на лицето й, когато стигна до мястото, където Енгъс Людвиг попитал дядо й дали може да я ухажва. „Той беше красив негодник — помисли си тя, — но аз не бях в настроението да се срещам с когото и да било. О, добре. Всичко с времето си. Този проклет телефон няма ли най-накрая да звънне?“ В този момент той иззвъня.

В следващия момент тя викаше в слушалката.

— За малко да ти прикача прякора Рип Ван Охлювът — С висок възбуден глас изпълни вибриращите тъпанчета на Уинкъл с новостите, които откри.

— Това е чудесно, госпожо Спуунфелоу — избоботи той ентусиазирано. — Фантастично. Изумително. Невероятно. Това значително ще улесни цялата работа.

— Стига лигавщини — пресече го Жералдин. — Захващай се за работа! — тресна телефона и се загледа в почерка на дядо си върху измачканите страници.

„Трябва да си подготвя речта за утре вечер“ — сети се тя. Изведнъж получи просветление. „За откриването на портрета на дядо ми ще прочета от неговия дневник. Но при такъв голям избор от истории няма да знам кога да спра“.

Реган и Кит бързаха към човека с рамките. Офисът му беше на гърба на една галерия, пълна с големи картини със западна тематика. Подовете блестяха и тишина изпълваше сградата.

Еди, прошарен мъж на около петдесет години, с мускулести ръце и дълга коса, ги поздрави с кимване на главата.

— Тази картина на Крал Луи Осемнайсти трябваше доста да се почисти. Когато я докараха беше в отвратително състояние. Ние се опитахме да я почистим с парцал, напоен с терпентин и отстранихме голяма част от мръсотията, но това е само началото. Сега поне се вижда лицето му.