Елин Пелин: Тотка

Скоро се върна булка Стояница с мъжа си.

Стоян хвана нежно момиченцето за ръка, поиска да обърне лицето му да го види, но то се дръпна и по-силно се разрева.

Стрина Тодорана бе продала дренките.

— Да идем у дома — рече й Стоян.

Тодорана прибра торбата със събраните кълчища и хвана Тотка за ръката.

— Хайде, чедо, хайде! Ще идем на гости.

Детето се хвана яко за сукмана на баба си и тръгна.

По пътя булка Стояница се опита да погали момиченцето и му заговори с топли думи:

— Не плачи, миличко. Остани у дома два-три дена. Само два-три дена да ми бъдеш детенце. Ще ти направя нови хубави дрехи, ще ти купя обущета и нова кърпа, ще ти купя и герданче, и гривничка…

Тотка престана да хълца, заслуша се в топлите, в галените думи на непознатата жена, но после пак заплака.

Влязоха в Стояновата къща, чиста, наредена. В огнището гореше приветливо огън. Стояница даде шарени възглавници на Тотка и на баба й. Покани ги да седнат.

Тотка се поуспокои и като се държеше все още за сукмана на баба си, обърна окъпаните си в сълзи очи и погледна.

— Хубаво ли е у нас? — попита я нежно булка Стояница.

— Хубаво — отговори през плач Тотка.

— Искаш ли да ни останеш на гости два дена?

— Не искам.

А Стоян, полуусмихнат и малко засрамен, седеше отстрани и говореше на стрина Тодорана:

— Всичко ни е дал Господ, ама това — няма кой да ни радва.

— Е, Стояне, добро ще направите на сирачето, Господ ще ви благослови за това.

Тя е обърна към детето.

— Тотче, хайде, чедо — остани тука при тия хора. Баба си има работа — ще помина да те взема после.

— Бабо, не ме оставяй — изпищя Тотка. — Баабо, бабичко моя, не ме оставяй! Да си идем у дома.

— Ох, миличкото! — просълзи се Стояница.

— Ще свикне, булка — децата лесно свикват. Вземи го, заведи го в стаята!

Стояница грабна детето на ръце, прегърна го и го занесе в стаята.

Тодорана почна да пищи. Нейните малки ръчички докосваха хубавите дрехи на булка Стояница и се отдръпваха. Те търсеха вехтите дрехи на баба си.

Обятията на Стояница, жадували толкова години за топлото тяло на дете, се разтваряха с нежност и покриваха с майчина топлота малката. Тя я люлееше тихо на ръце и из душата й извираха ласкави, нежни, мили слова, които никога никому не бе казвала.

Това укроти детето. То, уморено и съсипано от плач, с хлипане сложи лицето си до лицето на непознатата добра жена и унесено в нечувания досега сладък шепот, заспа.

© Елин Пелин

Сканиране: noisy

Разпознаване: karolla, 2010

Корекция: scrbl, 2010

Издание:

Елин Пелин. Повести и разкази

„Български писател“, София, 1968

Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/18162)

Последна редакция: 2010-11-14 12:00:00