Джек Лондон - Цар Алкохол

Животът в кръчмите носи особен характер. Там говорят високо, без да се стесняват, смеят се също високо и всичко там е в голям мащаб. Този живот не прилича на монотонното всекидневие, лишено от каквито и да било събития. Тук животът е пълен със завладяващ интерес, понякога дори много завладяващ, когато започнат да се чуват удари, пролее се кръв и на сцената се явят полицаи. По това време моята глава беше натъпкана с описания на най-невероятни произшествия по суша и по море, героични сражения, всякакви кървави сблъсквания и затова лесно е да се разбере, че такива зрелища привличаха вниманието ми.

Да продаваш вестници е досадна работа, но зрелищата, които ми предлагаше кръчмата — като например някой мъртво пиян човек, изтегнат на масата, — изпълняха душата ми с възторг и удивление.

Освен това кръчмите имаха пълно право на съществуване. Тяхното съществуване бе санкционирано от управниците на града. Някои момчета наричаха кръчмата страшно място, но правеха това, защото нямаха за нея никаква представа. Впрочем кръчмата може да се нарече страшна, или другояче казано, тя е страшно интересна, а всичко страшно притежава неотразима притегателна сила.

На нас внушават страх корабокрушенията, войните и морските разбойници. Но кажете ми, за бога, кое момче със «здрав дух в здраво тяло» не би пожелало с всичката сила на духа си да преживее приключение?

В кръчмите аз се срещнах с редакторите и сътрудниците на вестниците, със съдии и адвокати, които познавах по лице и по име. Тяхното присъствие даваше висша санкция на съществуването на кръчмата. Това ме утвърждаваше в моята привързаност към кръчмата: щом и такива хора я посещават, значи в нея има нещо наистина хубаво; не току-тъй те се лепят около кръчмата като мухи на мед.

В моите очи светът беше тогава безгрижен и светъл и скръбта още не ми беше позната. Затова ми беше чужда догадката, че хората търсят и намират в кръчмата забрава от скърбите и отдих от монотонната работа и тежките грижи.

Сам аз рядко пиех по онова време. В промеждутъка между десетата и петнайсетата си година само няколко пъти пих по една чашка, макар че прекарвах много време по кръчмите между пияниците. Не пиех, защото не ми се харесваше вкусът на алкохола. През това време опитах няколко занаята — разнасях лед, бях слуга при един кегелбан и метях подовете на извънградски танцувални салончета.

В продължение на цяла година носих вестник в една кръчма на ъгъла на Телеграф авеню и Трийсет и девета улица. Стопанката беше весела и добродушна жена на име Джози Харпер. Когато в края на месеца Джози Харпер ми плащаше за вестника, тя ми предложи чаша вино. Беше неудобно да откажа, но след този случай аз гледах да идвам за пари във време, когато на тезгяха не беше стопанката, а нейният помощник.

Когато постъпих на работа при кегелбана, стопанинът на това заведение според обичая ни повика няколкото момчета при тезгяха и ни предложи всеки да си поръча, каквото иска. Други поискаха бира, а аз си поръчах джинджър. Момчетата ми се изсмяха, а стопанинът ме погледна изпитателно, но все пак отвори бутилка джинджър. Сетне, когато се върнахме на работа, момчетата ми обясниха, че господарят е в загуба от мене: бутилка джинджър струва по-скъпо, отколкото чаша бира, и затова ако искам да продължавам да работя там, ще трябва да пия бира. Пък бирата е и повече хранителна, отколкото джинджъра и след нея се работи много по-леко. Ща-не ща трябваше оттогава да пия бира, но съвсем не можех да разбера защо хората я харесват. Винаги ми се е струвало, че нещо й липсва.

Наистина по онова време на живота си аз обичах само сладките неща. За пет цента можеше човек да си купи пет тъй наречени «оръдейни снаряди» — пет вкусни големи бонбона, които можеш да смучеш в продължение поне на един час. Освен това имаше един мексиканец, който продаваше големи сладки, които се точат — цяла тухла от това сладко струваше пак пет цента. С един такъв къс можеше човек да се занимава не по-малко от три часа. Много пъти аз обядвах с това сладко. Виж, това наистина беше хранително нещо, а не като бирата.

Дойде момент, когато трябваше още веднаж да премеря силите си с царя Алкохол. На четиринайсетгодишна възраст, когато бълнувах за различни приключения и морски пътешествия и мечтаех за тайнствените острови на тропическите страни, аз се снабдих с една малка лодка с платна, с която се разхождах из Оукландския лиман и из залива на Сан Франциско. Искаше ми се да замина в далечно плаване, да се махна от глупавото еднообразие на моя живот. По това време аз бях млад дивак, цъфтящ юноша с наклонност към романтика и приключения и исках да живея свободен и волен живот между смели и свободни хора. По същото време бях далеч от мисълта, че алкохолът играе такава видна роля в този живот.