Джек Лондон - Цар Алкохол

Нищо подобно не щеше да стане, ако аз бях малко по-глупав и по-малко надарен с фантазия или бях мъничко по-упорит. Младежта, която бе дошла с мене, танцуваше и никой не можеше да се застъпи за мене. Не зная какво количество вино изпих тоя ден. В спомените си имам представата, че стоя сред купчина убийци и, разтреперан от страх, изпразвам безброй чаши с огнената течност. Струваше ми се тогава, че виното, колкото и да е противно, все пак е по-малкото зло, отколкото ножът, а аз исках да живея, каквото и да става.

Сега, понеже съм опитен пияч, аз съм в състояние да си обясня защо тогава не съм изгубил съзнание и паднал на земята. Казах вече, че страхът бе ме сковал и парализирал членовете ми. Аз бях способен само механично да поднасям към устата си чашата с вино. От страх не съм могъл и да повърна, защото и вътрешностите ми са били парализирани от страха. Ясно е защо италианците се чудеха на това момче-феномен, което си налива чаша след чаша с невъзмутимостта на автомат.

Смело мога да кажа, без да се хваля, че подобно зрелище те не бяха виждали.

Време беше да се разотиваме. Ергените танцувачи започнаха да правят такива скокове, че по-скромните момичета решиха да си оливат. На вратата се срещнах с моята «дама», която беше съвсем трезва. Нея я забавляваше как мъжете се полюляват, като се мъчат да вървят редом с момичетата — тя започна да подражава техните движения. Това се хареса и на мене и аз последвах нейния пример. Но щом започнах да правя движения, алкохолните пари също се раздвижиха и ме удариха в главата. Аз от самото начало бях по-естествен от нея. Подир няколко минути сам се чудех на себе си. Един момък, клатушкайки се, отиде при канавката, постоя пред нея със сериозен и замислен вид, полюля се и падна вътре. Това ме разсмя много. Последвах примера му и също отидох при канавката. Мъгла покрива вече онова, което стана по-нататък. Помня само, че момичетата ме измъкнаха от канавката и при това лицата им бяха разтревожени.

След това вече не исках да подражавам на пияните и моето весело настроение се изгуби, очите ми се замъглиха, усещах липса на въздух и затова отварях широко уста и се мъчех да поема колкото е възможно по-дълбоко. Момичетата ме държаха, но краката ми бяха натежали. Алкохолът стискаше сърцето ми и биеше в мозъка ми като с тояга. Очевидно съм имал много здрав организъм; иначе няма никакво съмнение, че щях да умра от голямото количество вино, което бях изпил.

Във всеки случай сега знам, че тогава съм бил по-близо до смъртта, отколкото са си представяли изплашените момичета. Аз чувах как те се обвиняваха една друга; някои от тях плачеха — дали за себе си, дали за мене, или за недостойното поведение на ергените. Но това не ме интересуваше. Аз се задъхвах, въздухът не ми достигаше. Мъчително ми, беше да се движа и все пак момичетата настояваха да вървя, а до дома имаше четири мили. Четири мили! Помня, че замъглените ми очи виждаха малкото мостче на пътя; струваше ми се, че то е страшно далеко, а всъщност до него имаше само сто крачки. Когато стигнахме до моста, аз паднах и останах да лежа на гърба си, задъхан. Момичетата се мъчеха да ме вдигнат, но аз лежах като дърво. Техните тревожни викове привлякоха вниманието на Лари, пиян седемнайсетгодишен момък, той се опита да ме свести и за тази цел скочи на гърдите ми. Като в мъгла помня това и виковете на момичетата, когато го пъдеха. След това вече нищо не помня, но после узнах, че Лари паднал от моста и там пренощувал.

Когато дойдох на себе си, беше тъмно. Занесли ме у дома в безсъзнание и ме сложили в леглото. Обхвана ме лудост от пиянство. Всички ужаси, запазени в детския ми мозък, се въплътиха в мъчителни кошмари. Виждах убийства, бягах от убийци. Крещях и се биех с тях. Страданията ми бяха ужасни. Като идвах в съзнание след припадъците на безумието, чувах гласа на майка си: «Горкото дете, то ще полудее.» Изпадайки пак в безпаметство, аз отнасях със себе си тази идея и се виждах в лудницата, където служителите ме биеха, а лудите крещяха наоколо ми.

На моето въображение бяха силно подействали разказите на големите за вертепите в китайския квартал в Сан Франциско. В бълнуванията си аз блуждаех дълбоко под земята в тия вертепи и там, зад железните врати, се измъчвах и хиляди пъти умирах.

И когато намирах баща си седнал при някоя маса да играе с китайците карти за цели купища злато, изливах негодуванието си в потоци най-диви ругатни. Ставах от леглото, отблъсквах ръцете, които ме задържаха, и обсипвах баща си с отчаяни ругатни; всичката невъзможна кал, която се промъква в ума на детето, която то слуша от възрастните в условията на примитивния селски живот, бе ме просмукала цял; и макар че никога не се осмелявах да произнасям гласно тези ругатни, сега те се изливаха от устата ми на цели потоци — аз проклинах баща си, който седеше в подземието и играеше на карти с дългокосите и дългонокти китайци.