Клифърд Саймък - Резерватът на таласъмите

— Нима действително си ти? — запита той с известна загриженост. — Самият ти, истинският. Казаха ни, че си умрял. Изпратихме венец от имел и бодлива зеленика в израз на най-дълбоката ни скръб.

— Аз съм, разбира се — каза Максуел, преминавайки с лекота към диалекта на Мъничкия народ. — Това е било само слух.

— Тогава от чистосърдечна радост — извика мистър О’Тул — ние тримата ще обърнем по някоя халба Октомврийска бира. Новата реколта е готова за пиене и, джентълмени, аз най-сърдечно ви каня да я опитаме.

Още таласъми, половин дузина, бягаха надолу по пътеката и мистър О’Тул им махна с всичка сила да побързат.

— Винаги закъсняват — оплака се той. — Никога не схващат навреме. Пристигат, но все с малко закъснение. Добри момчета са всичките, и сърцата им са добри, но им липсва чевръстост, отличителния белег на истинския таласъм като мен.

Таласъмите дотичаха в галоп, запъхтени, и се наредиха пред мистър О’Тул в очакване.

— Имам доста работа за вас — каза им той. — Първо, слезте до моста и кажете на онези троли да не правят повече магии. Съвсем да престанат, да се откажат. Кажете им, че това е последният им шанс. Ако отново направят такова нещо, ще разбием моста, камък по камък, и онези, покрити с мъх камъни ще разпръснем на шир и длъж, та никога да нямат възможност да го възстановят. Трябва да вдигнат магията от тази летяща метла, та да полети като нова. А други искам да намерят феите, да им обяснят защо е обезобразена поляната им, да ги убедят, че цялата вина е в мръсните троли, да им обещаят, че до следващия им танц при пълнолуние всичката трева ще бъде равна и хубава. Останалите пък да се погрижат за Добин, да внимават, какъвто е несръчен, да не уврежда повече поляната, но ако случайно се намери повече трева, нека го оставят да я опасе. Горкото животно няма често възможност да се угощава на такова пасбище.

И отново се обърна към Максуел и Чърчил, потривайки ръце една в друга в знак, че е свършил добра работа.

— А сега, джентълмени — каза той, — ако обичате да се качите с мен на хълма, за да опитаме става ли за пиене сладката Октомврийска бира. Моля ви обаче от жалост към мен да вървите бавно, тъй като напоследък това мое шкембе изглежда доста е пораснало и аз прекомерно много се задъхвам.

— Води, приятелю — рече Максуел. — На драго сърце ще се съобразим с теб. Отдавна не сме пили Октомврийска бира заедно.

— Да, разбира се — обади се Чърчил едва чуто.

Започнаха да се изкачват по пътеката. Пред тях, на хълма, върху фона на светлото небе, се изправяше неприветливо разрушеният замък.

— Трябва предварително да ви се извиня — каза О’Тул — за състоянието на замъка. Там става течение, благоприятно за простуди, синузити и разни други страдания. Ветровете духат лошо през него, мирише на влага и мухал. Съвсем не разбирам, защо вие, хората, след като строите замъци за нас, не ги правите защитени от атмосферните условия и удобни. Ако някога сме обитавали развалини, не означава непременно, че сме се отказали от всякакъв комфорт и удобства. Обитавахме наистина, защото бедната Европа нямаше какво по-добро да ни предложи.

Замълча, да си поеме дъх и пак продължи:

— Добре си спомням, преди две хиляди и повече години живеехме в нови-новенички замъци, достатъчно жалки, разбира се, защото недодяланите хора по това време не можеха да строят по-добре — несръчни, без подходящи инструменти, без никакви машини, и въобще, мършав народ. А ние бяхме принудени да се крием по ъглите и пролуките на замъците, тъй като непросветените тогавашни хора се страхуваха от нас и в цялото си невежество ни презираха; в невежеството си търсеха да издигат могъщи заклинания против нас. Въпреки, че — каза той с известно задоволство — повечето хора не бяха вещи в заклинанията. Ние без много мъка можехме да се оправяме, когато ни гонеха с лопати и тояги и разваляхме магиите им без никакви усилия.

— Преди две хиляди години ли? — попита Чърчил. — Нима искате да кажете…

С бързо движение на главата Максуел се опита да го прекъсне.

Мистър О’Тул спря по средата на пътеката и хвърли смразяващ поглед на Чърчил.

— Помня още — обясни той — когато от ония мочурливите гори, наричани от вас сега Централна европа, варварите за пръв път и най-невъзпитано започнаха да тропат с дръжките на грубите си железни мечове по самите порти на Рим. Чухме за това в горските дълбини, където се намираха домовете ни, а тогава между нас имаше и други, отдавна вече мъртви, които бяха чули новината от Термопилите няколко седмици след битката.