Клифърд Саймък - Резерватът на таласъмите

— Извинявай — каза Максуел, — но не всеки е така добре запознат с Мъничкия народ…

— Моля тогава го запознай.

— Истина е — обърна се Максуел към Чърчил — или поне е възможно. Не са безсмъртни, защото в края на краищата умират. Но живеят много дълго, не можем да си го представим дори. Раждат се малко, много малко наистина, защото, ако не е така, няма да има място за тях на Земята. Доживяват до невероятно голяма възраст.

— Това е, защото — обясни мистър О’Тул — сме свързани дълбоко със сърцето на природата и не губим драгоценната си жизнеспособност на духа с онези дребни грижи, които разбиват живота и надеждите на хората. Но това са тъжни теми, за да си прахосваме за тях такъв славен есенен следобед. Затова по-добре непоколебимо да насочим мислите си към пенливата бира, която ни чака на върха на хълма.

Умълча се и отново пое нагоре по пътеката, но с по-бърза крачка от преди.

Към тях, надолу по пътеката тичаше някакъв малък таласъм и разноцветната му, твърде голяма за него риза плющеше на вятъра при неудържимия му бяг.

— Бирата! — пищеше той. — Бирата!

Спря се пред тримата, които с мъка се изкачваха по пътеката.

— Какво й е на бирата? — запъхтяно рече мистър О’Тул. — Може би искаш да ми признаеш, че си я опитвал?

— Вкисната — простена малкият таласъм, — всичката е вкисната, проклета да е.

— Но бирата не може да вкисне — възрази Максуел, схващайки смисъла на случилата се трагедия.

Мистър О’Тул заподскача по пътеката ужасно разгневен. Лицето му от кафяво стана червено, после мораво. Хриптеше и се задъхваше.

— Може, по дяволите — викаше той, — със заклинанието на магията.

Обърна се и следван от малкия таласъм, бързо заслиза по пътеката.

— Дайте ми ги тези мръсни троли! — крещеше мистър О’Тул. — Оставете ме да увия лапи около ненаситните им гърла. Ще ги измъкна с тези две ръце и ще ги закача на слънце да съхнат. Цялата им кожа ще смъкна, така ще ги науча, та никога да не ме забравят…

Колкото повече се отдалечаваше, ревът му преминаваше в нечленоразделно мрънкане, а той бързаше надолу по пътеката, към моста, под който живееха тролите.

Двамата мъже стояха, изпълнени с възхищение, и се чудеха на този силен и неудържим гняв.

— Е — каза Чърчил, — изпуснахме възможността да пием сладка Октомврийска бира.

Когато Максуел се придвижи от летището с един от бавните вътрешни шосейни пояси и стигна покрайнините на университетското градче, часовникът на консерваторията започна да отмерва шест. Чърчил взе друга линия и Максуел се радваше на това. Не само защото изпитваше известна антипатия към този човек, но и поради желанието си да бъде сам. Искаше да се вози бавно, свалил защитата за вятъра, в тишина, без необходимостта да разговаря, искаше да поглъща природата наоколо и да чувства чрез тези няколко квадратни мили със сгради и алеи, че пак се връща у дома, в единственото място, което обича.

Над града като благодатна мъгла се спускаше мрак, който смекчаваше очертанията на сградите, превръщаше алеите в места, които биха могли да бъдат романтични гравюри от старинни книги.

По алеите на групи, с чанти в ръце или книги под мишници стояха студенти и спокойно разговаряха. На една пейка седеше беловлас мъж и наблюдаваше как две катерички играят на поляната. По прашна пътека, погълнати в разговор, бавно се движеха две извънземни влечуги. На тротоара бодро крачеше студент-човек, вървеше, подсвиркваше си и свирката му будеше ехото в тъмните ъгли на зданията. Разминавайки се с влечугите той вдигна ръка за тържествен поздрав. А навсякъде — дървета, величествени древни брястове, които стоят там от незапомнени времена, крепки стражи на много поколения.

Тогава големият часовник започна да отмерва часа, бронзовият му звън се разнесе далече и на Максуел се стори, че часовникът на университетското градче му казва здравей. Часовникът е приятел, мислеше си той, и не само на него, но на всички които го чуваха, той е гласът на градчето. Нощ след нощ в леглото, преди да заспи, го е слушал как бие, как отмерва времето. И може би той бе нещо повече от едно отмерване на времето. По-скоро страж в нощта, който разгласява, че всичко е наред.

Пред него, в мрака, се извисяваше институтът „Време“, извисяваше нагоре огромни блокове от пластмаса, стъкло и светлини в множеството прозорци, за да смали още повече шосето и алеята. В подножието на комплекса се спотайваше музеят, а на входа му Максуел видя да плющи на вятъра надпис върху бял плат. В мрака и в далечината можа да различи само една дума: ШЕКСПИР.