Клифърд Саймък - Резерватът на таласъмите

А колесатите? Дрейтън попита за тях. Имаше ли някаква връзка между колесатите и кристалната планета?

Вечно тия колесати, помисли си Максуел. Мания за колесати. Може би с основание, кой знае? Малко е известно за тях. Те се мержелеят неясни, далече в космоса, друга една велика култура се движи оттатък Галактиката и някъде по обширната граница влиза в отделни контакти с предприемчивата човешка култура.

Застанал там, той си припомни как за пръв и единствен път видя колесат — някакъв студент, дошъл от Института по сравнителна анатомия в Рио де Жанейро за двуседмичен семинар в Института на Времето. Помнеше тихата възбуда в Усконсинския университет с множеството разговори за него и очевидно твърде малката възможност да се зърне фантастичното същество, тъй като то стоеше неотлъчно в залата на семинара. Срещна го да се търкаля на колелата си в коридора, когато, прекосил вече алеята, отиваше да обядва с Харлоу Шарп, и си спомни, че това го потресе.

Всичко е в колелата, каза си той. Никое друго същество в познатата Галактика не се движеше на колела. То беше топчесто създание, дундьо, провесен между две колела, чиито главини излизаха от тялото някъде откъм средата му. Колелата бяха покрити с кожа, а околищата, както забеляза той, представляваха рогови втвърдявания. Долната издутина на дундестото тяло висеше под оста като издут чувал. Но най-лошото видя, когато то приближи: тази провиснала част на тялото му беше прозрачна и изпълнена с множество извиващи се неща, които караха човек да си представи кофа с ярко оцветени червеи.

Максуел знаеше, че тези извиващи се предмети в гадния дебел търбух бяха ако не червеи, то най-малкото насекоми или някаква форма на живот, която може да се отъждестви с онази земна форма на живот, позната на човека като насекомо. Защото колесатите бяха организми-кошери, едно население от колонии насекоми, или поне същества, равнозначни на насекоми.

При население от този вид не е трудно да се разберат ужасните разкази за колесатите, дошли от далечната и мъглява граница на вселената. И ако тези страшни истории са истина, тогава човека вече се е натъкнал, за пръв път, откак е излязъл в космоса, на онзи хипотетичен враг, когото винаги е предполагал, че ще срещне там.

В Галактиката човек е попадал на много други странни и понякога страшни същества, но нищо, мислеше си Максуел, не можеше да се сравни с ужаса от създанието, представляващо кошер от насекоми върху колела. В цялата тази работа имаше нещо, от което на човек му се гадеше.

Днес на Земята са се събрали хиляди извънземни същества, за да посещават множеството колежи, да преподават в институтите, които съставляваха този голям галактически университет, в какъвто се беше превърнала Земята. След време вероятно, мислеше си Максуел, към това галактическо население, струпало се в земните институти, може да се присъединят и колесатите, но само ако между тях ще има някакви връзки на разбирателство. А засега нямаше.

Максуел се питаше защо даже самата мисъл за колесатите беше неприятна, докато човек и всички останали същества в Галактиката, които общуват с хората, се научиха да живеят един с друг.

Тук, в чакалнята, можеше да се види един отрязък от този свят — скачащи същества, пълзящи, извиващи се, търкалящи се, дошли от разни планети, от много звезди. Земята бе станала галактически кюп, мислеше си той, място, където създания от хилядите звезди се срещаха и размесваха, за да обменят мисли и знания.

— Номер Пет-шест-девет-две — пищеше високогорителят. — Пътник номер Пет-шест-девет-две, до пътуването ви остават само пет минути. Кабина тридесет и седем. Пътник Пет-шест-девет-две, моля, веднага се явете в кабина тридесет и седем.

А накъде ли, чудеше се Максуел, отлиташе №5692? Към джунглите на планетата Главоболие №2, към зловещите, брулени от ветровете ледени градове на Тъга IV, към пустинните планети на Убийствените слънца или към някоя друга от хилядите планети, до които от мястото, където той стоеше сега, имаше разстояние по-малко от един удар на сърцето. Защото днес те са свързани със системата за предаване на материя и са доказателство за дългите усилия на човека в миналото чрез кораби-откриватели да проправя пътя в тъмата на безкрайното космическо пространство. И като го обхождат там, те и сега бавно и мъчително разширяват периметъра на вселената, известна на човека.

Чакалнята гъмжеше от настойчивото приканване към закъснелите или неявилите се пътници, от глухото бучене на стотици различни езици, излизащи от стотици различни гърла, от влаченето, тракането и тропота на крака по пода.