Клифърд Саймък - Резерватът на таласъмите

Дрейтън направи жест да оставят настрана драконите и Мъничкия народ.

— Вие тръгнахте за Енотовата кожа — каза той, — а не стигнахте там.

— Точно така. Озовах се на онази, другата планета. Кристална планета, отвсякъде с покрив.

— Кристална ли?

— От някакъв камък. Кварц, вероятно. Но не съм сигурен. Може да е метал. Там имаше метал.

Дрейтън спокойно попита:

— Когато тръгвахте, не знаехте ли, че ще стигнете на тази планета?

— Ако имате предвид някакъв заговор, много грешите — рече Максуел. — Бях съвсем изненадан. Но изглежда вие не сте. Ето, чакате ме тук.

— Да, не съм особено изненадан. Подобно нещо вече два пъти се е случвало.

— Тогава знаете за планетата.

— За нея нищо — каза Дрейтън. — Само това, че там някъде има планета, която работи с нерегистрирани предавател и приемник и излъчва непознат сигнал. Когато радистът тук, на Уисконсинската станция хвана сигнала им за предаване, той им съобщи да почакат, защото всички приемници са заети. Тогава се свърза с мен.

— А какво стана с другите двама?

— Бяха изпратени направо тук. И двамата — с адрес Уисконсинската станция.

— Но ако те са се върнали…

— Точно там е работата — рече Дрейтън. — Не се върнаха. Не, не, струва ми се, може да се каже, че се върнаха, но не ни се удаде да разговаряме с тях. Вълновата им схема излезе грешна. Съвсем ги бяха объркали. И двамата се оказаха извънземни същества, но толкова заплетено беше всичко, че се измъчихме, докато разберем кои може да са те. И пак не сме сигурни.

— Мъртви ли бяха?

— Мъртви ли? Разбира се. Много страшна работа. Късметлия човек сте.

Максуел едва се сдържа да не потрепери.

— Да, изглежда — каза той.

— Смятаме — продължи Дрейтън, — че всички, които боравят с предаване на материя, безпогрешно знаят как се прави това. А никой не може да каже колко са изпратените, които после са се върнали в станциите си неправилно приети.

— Но вие би трябвало да знаете — започна Максуел, — би трябвало да знаете, че някой се е загубил. Всяка станция веднага съобщава, щом пътникът не пристигне по разписание.

— Това е и най-странното тук — каза му Дрейтън. — Изчезнали няма. Съвсем сигурни сме, че двете извънземни същества, които се върнаха при нас мъртви, са стигнали до мястото закъдето са тръгнали, защото никой не липсваше.

— Но аз тръгнах за Енотовата кожа. Сигурно са ви съобщили…

И млъкна, сякаш поразен от внезапна мисъл.

Дрейтън бавно кимна.

— Предположих, че ще разберете. Питър Максуел стигна до Енотовата кожа и се върна на Земята почти преди месец.

— Сигурно има някаква грешка — запротестира Максуел едва чуто.

Немислимо беше, че са двама, че другият Питър Максуел, идентичен на него във всички подробности, съществува на Земята.

— Няма никаква грешка — каза Дрейтън. — Поне не както ние си я представяме. Тази планета не отклонява схемите, тя ги копира.

— Тогава, аз съм двама души! Би могло…

— Вече не — обясни Дрейтън. — Вие сте единственият. Около седмица след като той се завърна стана нещастен случай. Питър Максуел е мъртъв.

В коридора, зад ъгъла, вече извън малката стаичка, където срещна Дрейтън, Максуел намери един свободен ред столове и много внимателно седна, като постави единствената си чанта на пода до себе си.

Невероятно е, каза си той. Невероятно е тук да е имало двама Пийт Максуеловци и сега единият от тези Максуеловци да е мъртъв. Невероятно е Кристалната планета да притежава съоръжение, което да настигне и изкопира вълнова схема, движеща се по-бързо от скоростта на светлината, дори много по-бързо от скоростта на светлината, защото нито в една точка на Галактиката, обхваната досега от системата за предаване на материя, не е забелязано никакво закъснение между времето на предаване и приемане. Отклонение, да, отклонение навярно би могло да има, да се достигне вълновата схема, да се грабне, но да изкопира такава схема е нещо съвсем друго.

Две невероятности, помисли си той. Две неща, които не би трябвало да се случат. Въпреки че ако едното е станало, другото следва неминуемо. Щом схемата е изкопирана, то те непременно трябва да бъдат двама, единият да отиде до системата Енотовата кожа, а другият — на кристалната планета. Но ако този друг Питър Максуел наистина е отишъл на Енотовата кожа, той би трябвало още да е там или едва сега да се връща. Беше планирал да остане най-малко шест седмици, и по-дълго дори, ако е необходимо, за да открие нещо около дракона.