Клифърд Саймък - Всичко живо е трева

Отърсих се като куче, което излиза от вода, събрах мислите си и тръгнах по алеята. Приближих колата, порових се в джоба за ключовете и отворих предната врата. Почти се бях настанил, когато забелязах, че Нанси седи на другата седалка.

— Вече бях решила, — че никога няма да дойдеш. За какво говорихте толкова дълго с татко?

— За най-различни работи. Нищо важно.

— Често ли ходиш при него?

— Не. Не много често.

Странно, ала не ми се искаше да й кажа, че за първи път бях при баща й.

В тъмното пипнешком пъхнах ключа в контакта.

— Искаш ли да се поразходим с колата? Или да отидем някъде да пийнем по чашка?

— Не, благодаря. Предпочитам да поседим така и да си поприказваме.

Облегнах се назад.

— Хубава нощ — каза тя. — Чудно спокойна. Толкова рядко човек може да намери тихо място!

— Вие имате тук едно вълшебно място. Точно под верандата. Попаднах в него, без да искам. Плетеница от лунни лъчи и ухание на неземен аромат

— Това са цветята — отвърна тя.

— Кои цветя?

— Точно на забоя на алеята има една леха от чудните цветя, които баща ти намери в гората.

— Значи и вие имате от тях? Изглежда, че целият град си е засял по една леха.

— Баща ти беше най-добрият човек, когото познавам. Когато бях малка, винаги ми даваше цветя. Мина ли покрай вас, винаги ще ми откъсне.

„Да — помислих си аз, — за татко може да се каже, че беше добър човек. Добър, силен и при това малко странен, но въпреки силата и чудатостта си той имаше изключително нежна душа. Живееше в света на цветята и на всякакви други растения. Доматите, които отглеждаше, израстваха високи, с дебели тъмнозелени стъбла, и през пролетта целият град идваше при него за разсад.“

Спомням си деня, когато отиде в Дарк Холоу да занесе на вдовицата Хиклин домати и зеле за разсад и една кошница многогодишни растения и се върна в къщи с няколко странни лилави диви цветя, които намерил край пътя, и ги донесе грижливо увити в зебло.

Никой не бе виждал такива цветя. Той ги засади в отделна леха и ги обсипа с грижи, а те бурно разцъфтяха под вещите му ръце. Оттогава едва ли има двор в целия град, където да няма лилави цветя, татковите цветя.

— Той откри ли някога що за цветя са това? — попита Нанси.

— Не — отговорих аз. — Не можа.

— Трябваше да изпрати няколко от тях в някой университет или институт. Оттам щяха да му кажат какви са.

— Той все се канеше, но не успя да го стори. Беше толкова зает. Винаги имаше някаква работа. Около парниците има много тичане.

— Ти май не ги обичаш много, Брад?

— Не може да се каже, че не ги обичам. Аз съм израснал край нашия парник и знам как да се оправям с тази работа, но нямам дарба за нея. Под моите грижи растенията просто линеят.

Тя се протегна и допря с юмруци покрива на колата.

— Толкова е хубаво човек да се завърне вкъщи. Мисля да остана известно време тук. Струва ми се, че татко се чувствува самотен.

— Той каза, че имаш намерение да пишеш.

— Нима ти каза?

— Да. Струва ми се, не знаеше, че трябва да го пази в тайна.

— О, всъщност няма значение. Просто не е прието да се говори за това, поне докато не си започнал вече да пишеш. Толкова неща могат да попречат на намеренията ти. Не ми се ще да съм от ония псевдописатели, дето все нещо пишат и никога не го свършват. Или постоянно говорят, че ще пишат, и никога не започват.

— А ти като почнеш, за какво смяташ да пишеш?

— За това, което е около нас. За нашия град.

— За Милвил?

— Ами да, разбира се. За града и за хората.

— Но няма какво да се пише за нас!

Тя се засмя, протегна ръка и докосна рамото ми.

— Има дори много за писане. Толкова знаменитости! Такива оригинални характери!

— Знаменитости? — възкликнах аз поразен.

— Разбира се! Известната писателка Бел Симпсън Ноулс, прочутият адвокат по наказателни дела Бен Джаксън, Джон М. Хартфърд, деканът на Историческия факултет в…

— Но те всички са напуснали града. Нямало е какво да правят тук. Заминали са, направили са кариера и много от тях не са стъпили повече в Милвил, дори на гости не са идвали.

— Да, но нали именно тук са направили първите стъпки. Способността и дарбите им са съществували много преди да напуснат града. Прекъсна ме, затова не успях да изредя всички знаменитости. Има и много други. Милвил, макар малък и забутан, е дал много повече големи хора от кой да е друг такъв град.

— Сигурна ли си? — попитах аз. Изпитах желание да се засмея на нейната сериозност, но не посмях.

— Ще проверя. Обаче не са никак малко.