Клифърд Саймък - Всичко живо е трева

— Така си е.

— Нанси тъкмо се завърна от Европа. Много се радвам, че е при мен вкъщи. Иначе се чувствувам съвсем самотен тук, без никого. През последните години почти не я виждах. Отначало колежът, после се впусна в обществена дейност, след това пък замина за Европа. Сега обаче ми заяви, че възнамерява да си остане известно време вкъщи. Щяла да се занимава с писане.

— Сигурно ще я бива за това. В училище винаги имаше отлични бележки на съчиненията.

— Побъркала се е на тази тема. Вече има публикувани десетина статии в някои по-малки списания, от тези, които излизат веднъж на три месеца и нищо не плащат на авторите, а само им изпращат пет-шест броя. По-рано не бях и чувал за съществуването им. Прочетох статиите й, но нали нищо не разбирам. Не мога да кажа добри ли са, лоши ли са. Макар че сигурно си заслужават, щом са ги отпечатали. Ако писателството я задържи при мен, ще бъда много доволен.

Станах от стола.

— Аз ще тръгвам — казах. — Заседях се по-дълго, отколкото трябва.

Той поклати глава.

— Няма такова нещо. Много ми беше приятно да си поговоря с теб. Да не забравиш парите. Другото ми „аз“, или както щеш го наречи, ми нареди да ти ги дам. Предполагам, че е нещо като аванс.

— Това са празни приказки — казах почти сърдито. — Всъщност парите са ваши.

— Нищо подобно — възрази той. — Те са от един специален фонд, който основах преди години. Струваше ми се, че никак не е справедливо аз да обирам всичките облаги от идеите, които всъщност не са мои. Затова започнах да влагам десет на сто от печалбите в този специален фонд…

— Който най-вероятно ви е бил подсказан от онова ваше второ „аз“.

— Да — каза той, — струва ми се, че си прав, макар че всичко това беше толкова отдавна, щото не мога да кажа със сигурност дали е така. Но както и да е, фондът бе основан и през всички тези години изплащах най-различни суми по нареждане на онзи, който се разпорежда наравно с мен в главата ми.

Аз го зяпнах, колкото и неприлично да е това. Но съгласете се, че не е нормално човек най-спокойно да си седи и да разправя, че някой се разпорежда със собствения му ум. Колкото и да е свикнал той с това след толкова години, пак не е нормално.

— Фондът — продължи Шърууд спокойно — представлява доста солидна сума, въпреки че непрекъснато изплащам пари от него. Трябва да призная, че откак този приятел се всели в мен, всичко, което подхвана, се превръща в пари.

— Не рискувате ли, като ми доверявате всичко това?

— Искаш да кажеш, че можеш да го раздрънкаш ли?

Аз кимнах:

— Не че смятам да го направя…

— Как ще го направиш, когато всички ще те вземат на подбив. Никой няма да ти повярва.

— И аз така мисля.

— Брад — каза той почти ласкаво, — не ставай чак такъв глупак. Вземи този плик и го прибери в джоба си. Ела някой друг път и пак ще си поговорим. Ела, когато искаш. Предчувствам, че ще се случат много неща, за които ще искаме да си поговорим

Пресегнах се, взех плика и го натъпках в джоба си.

— Благодаря.

— Няма защо — каза той и ми махна с ръка. — Надявам се, че пак ще се видим.

Минах бавно през хола, но от Нанси нямаше и следа, нямаше я и на верандата, където почти бях сигурен, че ще ме чака. Тя бе обещала да се видим по-късно и да си поговорим за много работи и аз, естествено, реших, че това ще стане още тази вечер. Но може да не е имала предвид същата вечер. Може да е мислила за някой друг път. Или може да ме е чакала, но да й е омръзнало да виси. В края на краищата аз доста време се забавих при баща й.

На безоблачното небе бе изгряла луната и не се чувствуваше ни най-слаб полъх на вятър. Огромните дъбове стояха неподвижни като издялани от камък, а лятната нощ бе изпълнена с блещукащи нишки лунна светлина. Слязох по стълбите и застанах неподвижен — можех да се закълна, че се намирам в омагьосан кръг. Нима това бе старата, позната земя — тези призрачни, замислени дъбове, тази прорязана от лунни лъчи тъма, тази притаена, бездиханна тишина, която обгръщаше всичко наоколо, и лекият неземен аромат, който се носеше над черната пръст?

После очарованието изчезна заедно с чудното сияние и аз отново се намерих в света, който познавах.

Почувствувах хлад в лятната нощ. Може би това беше хлад, довян от разочарованието, че ме изхвърлиха от приказната земя, от това, че зърнах съществуването на един свят, където никога не ще бъда допуснат. Под краката си усетих асфалта на алеята и видях, че черните дъбове са само дъбове, а не издялани паметници.