Лоис Бюджолд - Императорската гвардия

— Да. Вчера с Грегор няколко часа обсъждахме този въпрос. И със Саймън Илян. — Ворховис присви очи. — Като се има предвид, че сте фалшифицирали доклада си, какво ви спря да не приемете изключителния подкуп на Хароче? Почти съм убеден, че никой нямаше да научи за това.

— Хароче щеше да знае. Галени също. И аз. Двама могат да пазят тайна, ако единият от тях е мъртъв. Но не и трима.

— Със сигурност щяхте да надживеете капитан Галени, а навярно и Хароче. После?

Майлс въздъхна и бавно отговори:

— Някой можеше да оцелее с моето име и в моето тяло. Но вече нямаше да съм аз. Щеше да е човек, когото не… харесвам.

— Вие цените собствената си личност, нали, лорд Воркосиган?

— Научих се — кисело призна той.

— Тогава навярно и ние ще ви ценим. — На устните на Ворховис заигра странна усмивка.

— Имай предвид — вметна Грегор, — че като най-млад член на тази група, със сигурност ще получаваш най-неприятната работа.

— И това е вярно — измърмори Ворховис. — С огромно облекчение ще отстъпя това място на някой по… хм, активен.

— Възможно е задачите да нямат абсолютно никаква връзка помежду си — продължи императорът. — Ще бъдеш хвърлен в дълбокото и или ще потънеш, или ще се научиш да плуваш.

— Ние ще му помагаме със съвети от брега — каза Вортис.

Кой знае защо, Майлс си представи четиримата, седнали на шезлонги на плажа с чаши в ръце и подхвърлящи забележки за стила му, докато той отчаяно размахва ръце.

— Това… не беше наградата, за която исках да помоля — призна Майлс. Чувстваше се ужасно объркан.

— Каква награда щеше да поискаш? — търпеливо попита Грегор.

— Исках… Знам, че ще прозвучи малко идиотски. Исках със задна дата да бъда уволнен от Службата като капитан, а не като лейтенант. Не искам парите. Само званието. — Е, каза го най-сетне. Наистина звучеше идиотски. Но беше вярно.

Със закъснение му хрумна, че предложението на Грегор не е поредната любезност. Императорът се беше съвещавал с тези сериозни мъже почти цяла седмица. Този път не ставаше въпрос за внезапно решение. „Те наистина ме искат. Всички, не само Грегор. Много странно.“ Но това означаваше, че може да се пазари.

— Повечето други ревизори са пенсионирани старши офицери, адмирали или генерали.

— Ти си пенсиониран адмирал, Майлс — весело отбеляза императорът. — Адмирал Нейсмит.

— О! — Не се беше сетил за това. — Но… не публично, не на Бараяр. Ревизорската длъжност… наистина се нуждае поне от капитан, не смяташ ли?

— Инат, а? — измърмори Ворховис.

— Винаги — съгласи се Грегор. — Точно както ви казах. Добре, Майлс. Позволи ми да ти спестя аргументите. — Вълшебният му императорски пръст — показалецът, не средният, благодаря, Грегор, — се насочи към Майлс. — Поздравления. Вече си капитан. Секретарят ми ще се погрижи за документите ти. Това задоволява ли те?

— Напълно, сир. — Той едва се сдържа да не се ухили. Е, не приличаше на нито един от хилядите начини, по които бе мечтал да го повишат. — Не искам нищо повече.

— Но аз искам — твърдо каза императорът. — Задълженията на моите ревизори почти никога не са обикновени. Пращам ги само когато обикновените решения са изчерпани, когато законите не действат или още няма такива. Те се занимават с неочакваното.

— Със сложното — прибави Вортис.

— С опасното, което никои друг не смее да докосне — каза Ворховис.

— Със странното — въздъхна Воргустафсон.

— И понякога — продължи Грегор, — както с ревизора, който доказа странната измяна на генерал Хароче, се справят с кризи, изключително важни за бъдещето на империята. Ще приемете ли поста на осми ревизор, милорд Воркосиган?

По-късно щеше да има официална церемония и публично полагане на клетва, но мигът на истината беше сега.

Майлс дълбоко си пое дъх.

— Да.

Операцията за имплантиране на чипа не се оказа нито толкова продължителна, нито толкова страшна, колкото очакваше Майлс. Ченко, който започваше да свиква с малко параноичния мироглед на своя междузвезден пациент, го остави в съзнание. Можеше да наблюдава всичко на монтирания над главата му монитор. Неврологът му позволи да стане и да се прибере вкъщи още на следващата сутрин.

Два дни но-късно отново се срещнаха в неврологичната лаборатория за контролен тест.

— Искате ли сам да си окажете честта, милорд? — попита Ченко.

— Да, моля. Може да ми се наложи.

— Не ви препоръчвам винаги да го правите сам. Особено отначало при вас трябва да има друг човек.