Лоис Бюджолд - Рицарят на Шалион

Тя издиша през стиснати устни и раздвижи скритите си под полата нозе. Беше изчакала няколко дни, преди да сюрпризира кастелана с идеята да замине на поклонение този сезон, с надеждата, че дотогава ще е забравил за вдовицата Кариа. Скромно поклонение с малка свита — няколко придружители, малко багаж, без километрична царска кавалкада, каквато той явно смяташе за задължителен минимум, както стана ясно още с първото му изречение. Ди Ферей я беше засипал с десетки възражения от досадно практическо естество и се беше учудил на внезапната й набожност. Беше отхвърлил намека й, че иска да се покае за греховете си, защото според него тя не била извършила такива под любезните му грижи. Което си беше вярно, трябваше да признае Иста, поне по отношение на тежките грехове на плътта, за които си мислеше той — ди Ферей не се оправяше добре с по-засуканите теоретични постановки на теологията. Колкото по-екзалтирани ставаха аргументите на Иста, толкова по-предпазлив и неотстъпчив ставаше ди Ферей, докато накрая тя едва сдържаше желанието си да му се разкрещи в лицето. Колкото по-горещо го умоляваше, толкова по-неубедително му звучаха молбите й. Парадоксално, но факт.

Един паж изтича през градината, като удостои Иста със смешен поклон, нещо като чупка в кръста, без да забавя ход. Скри се в кулата. След няколко минути се появи ди Ферей, следван от същия паж, и прекоси бавно градината. Ключовете на замъка, символ на службата му, подрънкваха на колана му.

— Накъде, ди Ферей? — лениво подвикна Иста. Принуди краката си да не мърдат.

Той спря, поклони й се подобаващо на нейния ранг и на собственото си достойнство и коремна обиколка, после накара и пажа да направи същото.

— Съобщиха ми, че се пристигнали конници от Кардегос, царина. — Поколеба се за миг. — Думите ви, че по силата на клетвата си към вас ви дължа не само закрила, а и подчинение, не ми излизат от ума.

„Аха, значи поне това си е паднало на мястото. Добре“. Иста се усмихна лекичко.

Той също се усмихна леко. Неприкритото облекчение, изписано на лицето му, граничеше с триумф.

— Тъй като моите молби, изглежда, не ви трогнаха, писах в престолнината на онези, които бихте послушали, да добавят и своя глас, както и царственото си мнение, към моето. Старият ди Ферей наистина няма право да осуетява плановете ви, освен когато се вслушват в думите му от дължимото му снизхождение — не, от подхвърленото му като милостиня снизхождение — заради годините вярна служба…

Устните на Иста се свиха. „И това ако не е удар под кръста“.

— Но царина Изел и царевич Бергон сега са ваши сеньори, освен че са загрижени за добруването ви като тяхна майка, а вярвам и че канцлер ди Казарил е човек, чието мнение в някаква степен уважавате. Освен ако не греша, пратениците носят съответния съвет от изброените хора. — Той кимна доволно и продължи по пътя си.

Иста стисна зъби. Не й се искаше да ругае Изел, Бергон или Казарил. Нито пък, честно казано, и „стария ди Ферей“, както сам доволно се назоваваше — подла тактика от негова страна в спора им, защото едва ли беше и с десетина години по-възрастен от нея. Но напрежението в тялото й беше толкова голямо, че дробовете й с мъка се издуваха да поемат въздух. Започваше да вярва, че в стремежа си да я предпазят от предишната й лудост, искрено загрижените за добруването й нейни защитници ще я подлудят на нова сметка.

Тропот на конски копита, гласове и подвикванията на конярите долетяха иззад кулата. Иста скочи и тръгна след ди Ферей. Придворната дама смота бързо бродерията си и заситни след нея, като мърмореше недоволно под нос, по скоро по навик, реши Иста.

В настлания с калдъръм двор при портата двама ездачи с одеждите на ордена на Дъщерята тъкмо се смъкваха от конете си под доброжелателния и гостоприемен поглед на ди Ферей. Определено не бяха местни хора от храма във Валенда — нищо в дрехите им не беше стъкмено набързо, в разнобой или провинциално. От лъснатите им ботуши, през спретнатите сини панталони и туники, чистите бродирани къси наметала от бяла вълна и плащовете със сиви качулки на ордена им, облеклото им направо крещеше, че е шито по поръчка в престолнината Кардегос. Оръжията и ножниците им бяха чисти и усърдно поддържани, металът беше излъскан до блясък, а кожата натрита с масло, но не бяха нови. Единият офицер-посветен беше малко над среден ръст, строен и жилав. По-ниският мъж беше набит и мускулест, а тежкият широк меч, който висеше от презрамника му, определено не беше царедворска играчка.