Лоис Бюджолд - Рицарят на Шалион

Момичето отвърна на погледа й с любопитство и известна доза смущение. Успя да направи тромав реверанс, който приличаше повече на поклон.

— Царина. Какво ще наредите?

Иста си нямаше и представа.

— Как се казваш, момиче?

— Лис, милейди. — След миг на проточило се мълчание добави: — Съкратено от Аналис.

— Откъде идваш?

— Днес ли? Поех щафетата от станцията в…

— Не… по принцип.

— О. Ъъ. Баща ми имаше малко имение близо до град Тенерет, в провинция Лабра. Отглеждаше коне за ордена на Брата и овце за пазара на вълна. Все още го прави, доколкото знам.

Състоятелен човек — значи не бе избягала от някаква жестока бедност.

— Как стана куриерка?

— Не се бях замисляла за това, докато един ден със сестра ми не отидохме в града да закараме един коне в храма. Видях едно момиче да препуска с поща на ордена на Дъщерята. — Усмихна се на щастливия спомен. — Запалих се веднага.

Може би заради любовта към работата си или от младостта и силата си, но момичето, макар и много любезно, в никакъв случай не си бе глътнало езика в присъствието на царината, с облекчение забеляза Иста.

— Не те ли е страх сама по пътищата?

Тя тръсна глава и плитката й се разлюля.

— Мога да надбягам всяка опасност. Досега поне съм успявала.

Звучеше правдоподобно. Момичето беше по-високо от нея, но въпреки това по-дребно и по-леко от среден на ръст мъж, дори и от стройните жилави младежи, каквито обикновено биваха избирани за куриери. Не тежеше много на коня.

— А не ти ли е… не ти ли е неудобно? Налага се да яздиш в жега, в студ, във всякакво време…

— Дъждът няма да ме стопи. А ездата ме загрява, когато е студено. Ако се наложи, мога да спя увита в плаща си под някое дърво. Или в клоните му, ако мястото изглежда съмнително. Е, наровете в куриерските станции са по-топли и меки, вярно е. — В очите й проблесна усмивка. — Малко.

Иста въздъхна с известно възхищение пред такава неизчерпаема енергия.

— От колко време яздиш за канцлерството?

— Станаха три години. Бях на петнайсет, когато започнах.

Какво беше правила Иста на петнайсет години? Учила се беше как да бъде съпруга на велик лорд, най-вероятно. Когато окото на царин Иас се бе спряло на нея — долу-горе на възрастта, на която бе това момиче сега, — изглеждаше, че обучението й е успяло и е надминало всички надежди на семейството й. Докато мечтата не се беше изродила в дългия кошмар на тежкото проклятие, надвиснало над Иас. Което вече бе развалено, благодарение на боговете и на лорд ди Казарил; вече три години, откакто беше развалено. Давещата му мъгла се беше вдигнала от ума й през онзи ден. Сивотата на живота й, душността в душата й си бяха останали по силата на вкоренил се навик.

— Как така семейството ти се е съгласило да напуснеш толкова млада дома си?

Веселие потрепна по лицето на момичето като слънце, надникнало през зелени листа.

— Ами, в интерес на истината, май забравих да ги попитам.

— И диспечерът ти е позволил да се запишеш без позволение от баща ти?

— То май и той забрави да поиска такова, понеже точно тогава имаше голямо търсене на куриери. Удивително е как правилата се променят, опре ли ножът до кокала. Но с още четири дъщери, за чиято зестра да мисли, нищо чудно, че баща ми не хукна с братята ми по пътищата да ме връща.

— Заминала си в същия онзи ден? — стреснато попита Иста.

Бялата усмивка стана по-широка — момичето имаше и здрави зъби, установи Иста.

— Разбира се. Реших, че ако трябва да се върна у дома и да изпреда още една къделя вълна, ще се разпищя и ще получа нервен припадък. Пък и без това мама не харесваше как преда. Казваше, че нишката ми не била гладка.

Това чувство Иста добре го разбираше. Неохотна съпричастна усмивка повдигна крайчетата на устните й.

— Дъщеря ми язди много добре.

— Това цял Шалион го знае, милейди. — Очите на Лис грейнаха. — От Валенда до Тарион за една нощ, при това е трябвало да заобикаля, за да избегне вражеските войски — аз никога не съм имала такова приключение. Нито съм печелила такава награда в края му.

— Да се надяваме, че крилете на войната няма скоро да изплющят толкова близо до Валенда. А сега къде отиваш?

Лис сви рамене.

— Кой знае? Ще се върна в станцията и ще чакам диспечерът да ми връчи следващата поща — и където ме отведе тя. Ще яздя бързо, ако сер ди Ферей напише отговор, или бавно, за да пестя силите на коня, ако не напише.

— Тази вечер няма да пише… — Иста не искаше да се лишава от компанията й, но Лис изглеждаше омачкана и мръсна от пътя. Сигурно би искала да се умие и да се освежи. — Искам пак да си поговорим, Лис от Лабра. Вечерята е след час. Ще ми правиш компания на моята маса.