Лоис Бюджолд: Рицарят на Шалион

Някой ахна уплашено зад нея и тя изви рязко глава. Една от придворните й дами стоеше с ръка на устата, с ококорени очи и дишаше тежко, уморена от изкачването на стълбите. Усмихна й се с фалшива бодрост.

— Милейди. Търсих ви навсякъде. Бихте ли… бихте ли се отдръпнали от парапета, моля ви…

Устните на Иста се изкривиха иронично.

— Успокой се. Точно днес не копнея да се срещна лице в лице с боговете. — „Нито някой друг ден. Повече не“. — С боговете не си говорим.

Позволи на жената да я хване за ръка и да я придружи уж небрежно покрай бойниците към вътрешното стълбище, макар че тя не пропусна, както си отбеляза наум Иста, да се намърда между нея и парапета. „Успокой се, жено. Камъните долу не ме влекат“.

„Влече ме пътят“.

Мисълта беше като откровение, което я стресна, едва не я задави. Беше нещо ново. „Нещо ново, при мен?“ Всичките й стари мисли изглеждаха изтънели и опърпани като плетиво, което е плетено и разплитано, плетено и разплитано, докато преждата се е разрошила и изтънявала все повече, без да стане по-дълга. Но как би могла тя да тръгне по пътя? Пътищата са направени за млади мъже, не за жени на средна възраст. Бедното осиротяло момче метна торба на рамо и тръгна по пътя да си търси късмета… хиляди приказки започваха така. Тя не беше бедна, не беше момче, а надежда за късмет не й беше останала, беше оглозгана така, както само животът и смъртта могат да го направят. „Само че сега и аз съм сираче. Не стига ли това да ме класира?“

Завиха зад ъгъла на път към кръглата кула, където тясното виещо се стълбище се спускаше към вътрешната градина. Иста хвърли последен поглед на проскубаните храсталаци и разкривените дръвчета, които се катереха по външната стена на замъка. По пътеката откъм плиткото дефиле някакъв слуга водеше към задната порти магаре, натоварено с дърва за огрев.

В цветната градина на покойната си майка Иста забави крачка въпреки настоятелната ръка на придворната си и упорито я задърпа към една пейка в беседката с розите, които още не се бяха разлистили.

— Уморена съм — заяви тя. — Ще си почина тук малко. Можеш да ми донесеш чаша чай.

Направо виждаше как придворната й прехвърля наум евентуалните рискове, ако я остави сама. Смръщи чело и жената направи реверанс.

— Да, милейди. Ще кажа на някое от момичетата. Връщам се веднага.

„Не бих и очаквала друго“. Иста изчака жената да завие зад ъгъла на кулата, после скочи и хукна към задната порта.

Стражът тъкмо беше отворил да минат слугата и магарето му. Иста, вдигнала високо глава, мина покрай тях, без да се обръща. Престори се, че не е чула неувереното „Милейди…“ на стража, и бързо тръгна по стръмната пътека. Широката й пола и развяващото се наметало от черно кадифе се закачаха в трънаците, които се протягаха като алчни ръце, опитващи се да я спрат. Щом се скри от поглед зад първите дървета, ускори крачка още повече, дори подтичваше от време на време. Беше тичала по тази пътека към реката като малка. Преди да стане нечие нещо.

Трябваше да признае, че вече не е момиче. Когато водата най-после проблесна измежду клонаците, Иста едва си поемаше дъх и трепереше от умора. Зави и тръгна покрай брега. Пътеката все още водеше, както и преди години, към стария въжен мост над реката и оттам към един от главните околовръстни пътища към — или от — Валенда.

Пътят беше разкалян и надупчен от копита — може би братовата й свита бе минала оттук на път към столицата Тарион. През последните две седмици той бе положил искрени усилия да я убеди да тръгне с него, обещавал й бе лични покои и прислуга в двореца си, под доброжелателното му и покровителствено око, сякаш тук си нямаше достатъчно стаи, слуги и очи, които да я следят постоянно. Пое в обратната посока.

Официалната траурна одежда и копринените пантофки не бяха подходящо облекло за път. Полите на роклята се замотаваха в краката й, сякаш газеше в дълбока вода. Калта придърпваше леките й обувки. Катерещото се все по-високо слънце нагря гърба й под кадифето и тя се обля в непристойна за една дама пот. Продължи да върви, като се чувстваше все по-неприятно и глупаво. Лудост беше това. Точно заради такива неща затваряха жените във високи кули под надзора на глуповати помощнички, а тя вече го беше търпяла достатъчно. Нямаше дрехи за смяна, нямаше план, нито пари, и една медна вайда нямаше. Вдигна ръка към колието на врата си. „Ето ти пари“. Да, само че твърде много — кой селски лихвар би могъл да й плати и половината от стойността му? Колието не беше източник на средства, а мишена — стръв за разбойници.