Лоис Бюджолд - Рицарят на Шалион

— Боя се, че моето чувство за благодарност към дамата е силно ограничено.

Лис тръсна плитката си.

— Няма значение.

— Наистина ли се опитваше да те убеди, че аз съм те освободила? — попита Иста.

— О, да. Много се ядоса, когато реших да се правя на глупачка, която не разбира намеците й. — Устните на Лис кривнаха нагоре, после надолу. — Само дето е вярно. Аз наистина не съм дама.

Иста се усмихна.

— Очаквам да се срещнем с Изел и Бергон преди края на годината — във Виспинг, ако не и по-рано. И когато това стане, по моя молба и заради твоята храброст, ти, Лис, ще станеш дама по право — сера Аналис ди… как каза, че е името на онова село с многото овце?

Лис прошепна замаяно:

— Тенерет, царина.

— Сера Аналис ди Тенерет, придворна дама на вдовстващата царина Иста. Звучи много добре, какво ще кажеш, Фойкс?

Той се ухили.

— Аха… мисля, че и майка много ще го хареса. Е, Копелето ми е свидетел, че трябва да й предложа нещо сега, като компенсация за, хм, за Копелето.

— А, наумил си си повишение, така ли? Е, не е невъзможно. Подозирам, че тази година ще предложи на младите офицери много възможности за напредък.

Фойкс преви коляно в дворцов поклон пред Лис.

— Мога ли да се надявам, милейди?

Лис го изгледа усмихната, тръгна към вътрешната стая да подреди нещата на Иста и подхвърли през рамо:

— Попитайте ме пак във Виспонг, посветени.

— Ще го направя.

Иста каза на ди Кабон да доведе Горам при нея в каменния двор. После седна на пейката в сянката на колонадата, където бяха разговаряли за пръв път, и се замисли за разликите.

Горам ди Хикстар още беше облечен като коняр, беше си все така нисък, кривокрак и с прошарена брада. Но вече не беше изгърбен и се движеше с типичната за мечоносец походка. И напрежение. Учтивият му поклон не би посрамил никой провинциален двор.

— Предполагам, че просветен ди Кабон ти е казал. Имам нужда от конемайстор — започна Иста.

— Да, царина, каза ми. — Ди Хиксар се окашля притеснено и преглътна, вместо да се изплюе, както би направил Горам, помисли си тя.

— Би ли приел тази длъжност?

Той изкриви лице.

— Работата мога да я върша, да. Но, царина… не знам дали разбирате кой бях аз. Защо не бях откупен.

Тя сви рамене.

— Капитан в кавалерията, мечоносец, престъпник, бивш убиец — както на чужди, така и на свои — да продължавам ли? От онези хора, на чиито погребения всички въздъхват с облекчение.

Той примижа.

— Виждам, че няма нужда да ви се изповядвам.

— Не. Видях всичко.

Той отклони поглед.

— Всичките ми грехове опростени… това е много странно нещо, царина. Опрощението на нечии грехове обикновено се смята за божествено чудо. Но вашият бог ми върна обратно всичките ми грехове. Горам конярят… беше сто пъти по-добър човек от Горам ди Хиксар, и преди, и занапред. Бях като празна дъска, благословен — не заради мои заслуги — в продължение на три години да живея при двамата най-добри мъже в Карибастос. Не само най-добрите мечоносци — най-добрите хора, разбирате ли?

Тя кимна.

— Преди дори не бях подозирал, че може да се живее така. Нито исках да зная. Тогава бих се присмял на добродетелите им. Лорд Илвин си помисли, че съм преизпълнен с радост, когато паднах на колене пред вас в двора при портата. Не радост ме повали на земята. А срам.

— Знам.

— Не искам да бъда… какъвто съм. Преди бях по-щастлив, царина. А всички смятат, че трябва от сутрин до вечер да мълвя благодарствени молитви.

Тя му върна една иронична усмивка.

— Аз не съм една от тях, можеш да бъдеш сигурен. Само че сега душата си е твоя и можеш да правиш с нея каквото поискаш. Всички ние и всеки един от нас е свое собствено дело. В края на живота връчваме душите си на нашите богове-покровители така, както един чирак представя на своя майстор предмета, който е изработил.

— Ако е така, то моят е зле изработен, царина.

— Ти още си незавършен. Покровителите ни са проникновени, но не е невъзможно да им угодиш, така мисля. Копелето ми каза, със собствената си уста…

Ди Кабон затаи дъх.

— … че боговете не дирят безупречни души, а големи. Според мен именно в мрака се поражда това величие, така както цветята израстват от пръстта. Дори не съм сигурна, че величието би могло да разцъфне без мрака. И ти си докоснат от бог не по-малко от всички други тук — не се отчайвай от себе си, защото според мен боговете не са се отчаяли от теб.

Сивите му очи се забулиха от едва сдържани сълзи.

— Твърде стар съм да започвам всичко отначало.