Лоис Бюджолд - Рицарят на Шалион

— Просветени — нежно го сгълча тя. — Не ни трябват животни. Нали аз съм тук.

— А — промълви той и се дръпна назад. — О. Понеже пак сте светица… разбира се.

Сега тя коленичи поред под силните слънчеви лъчи край всяко увито в лен тяло; слагаше длан на челата и се молеше за знак. При ритуалите в големите храмове като този в Кардегос всеки орден предоставяше свещено животно с подходяща за съответния бог или богиня окраска и пол, заедно с дякон, който го води. Животното биваше довеждано при погребалния подиум и по поведението му свещените тълкуваха на опечалените кой от боговете е приел душата на техния близък и към кого следва да се обърнат в молитвите си — както и, не случайно, на чий олтар да положат материалната си благодарност. Ритуалът носеше утеха на живите, издръжка на храма и от време на време по някоя изненада.

Често се бе чудила какво ли изпитват обучените за тези ритуали животни. Сега въздъхна облекчено, защото никакви божествени халюцинации не я връхлетяха — просто мълчалива увереност, и толкова. Пежар и единият от другарите му бяха приети от Дъщерята на пролетта. На която бяха служили вярно, веднага усети Иста, и го каза на глас. При третия обаче нещата бяха различни.

— Интересно — каза тя на Ферда и Фойкс. — Лаонин го пое Бащата на зимата. Чудя се дали заради смелостта му при набега на Арис… или има дете някъде? Той не беше женен, нали?

— Ами, не — каза Ферда. Погледна към белите одежди на ди Кабон и преглътна каквото там смущение бе почувствал от името на мъртвия си другар.

Иста се изправи и отстъпи настрани от гробовете.

— В такъв случай имаш задачата да разбереш и да се погрижиш за детето, ако е живо. Аз също ще пиша на свещен генерал ди Ярин. То ще получи издръжка от мен, докато е малко, и ще може да постъпи на работа в двора ми, когато порасне, стига да иска.

— Да, царина — каза Ферда. И скришно изтри очи с опакото на ръката си.

Иста кимна доволно. Като съвестен офицер, той щеше да изпълни задачата, в това тя не се съмняваше.

Сенчестата горичка, където погребваха тукашните покойници, гледаше към реката. Все още копаеха нови гробове, имаше и много опечалени, приятели и роднини на загиналите, които вече се разотиваха. Какви слухове циркулираха за нея из Порифорс Иста не би могла да знае, но не след дълго ди Кабон бе нападнат от скромни молители, които искаха високопоставената светица да измоли снизхождение за техните мъртви.

В резултат Иста прекара целия ден, чак до мръкване, в обиколки от гроб на гроб, придружена от ди Кабон и Лис, заета да тълкува съдбите на откъснатите души. Бяха твърде много, но все пак не толкова, колкото разрушението, което магьосниците на Джоен биха оставили след себе си в цял Шалион, ако не ги бе спряла саможертвата на Порифорс. Иста не отказа на никого, обърнал се с молба за помощ към нея, така както хората тук не бяха й обърнали гръб. Всеки опечален искаше да й разкаже по нещо за своя покойник, като единственото им желание, както скоро откри тя, бе да ги изслуша. Да им обърне внимание. „Царина, вижте този човек. Нека той има истинско лице и за вас, защото в света на материята той живее вече единствено в спомените ни“. Тя ги слуша, докато ушите и сърцето не я заболяха.

Нощта бе паднала, когато се върна в лагера на брат си и се строполи като труп на койката. Мракът се сгъстяваше, а тя си повтаряше наум имената, лицата и фрагментите от десетки житейски истории. Как успяваха боговете да знаят всички тези неща? „Защото те ни помнят целите“.

Най-накрая, крайно изтощена, тя се обърна на другата страна и заспа.

Погребението на Арис се състоя на следващата сутрин в малкия градски храм, сякаш обикновен пограничен лорд бе загинал в обикновена битка. Провинкарът на Карибастос бе пристигнал с войската си твърде късно, за да се включи в сражението, но навреме да понесе запечатания ковчег, заедно с ди Оби, ди Баошия, Илвин, Фойкс и един от старшите офицери на Арис. По-високопоставен ескорт едва ли можеше да се желае.

Тукашното свещено животно на Бащата на зимата беше прекрасна стара посивяла хрътка за лов на елени — козината й бе сресана до блясък за случая. Тя веднага седна до погребалния подиум, когато дяконът я заведе там, и повече не мръдна от поста си. Обикновено сладкодумният Илвин беше блед като платно и думите трудно излизаха от стегнатото му гърло. Успя само да каже с пресеклив глас: „Той беше човек с голяма душа“, после отстъпи назад и застана до Иста. За всички беше ясно, че е безсмислено да очакват реч от него — още едно изречение и щеше да се пречупи. Ди Оби и ди Карибастос го съжалиха и пристъпиха напред всеки по реда си, казаха необходимите мили думи и изредиха обществените постижения на покойния си роднина и васал.