Лоис Бюджолд - Рицарят на Шалион

Щафета от войниците на ди Оби изнасяше отломки през портите на Порифорс. Иста ги погледна одобрително. Строителните работи щяха да отнемат повече време, но с толкова много помощници разчистването поне щеше да приключи бързо.

Дворът при портата вече беше пометен. Повехналите цветя в няколкото оцелели саксии на стената даже повдигаха отново главици и на Иста й стана приятно, че сред цялата бъркотия някой се бе сетил да ги полее. Двете дръвчета, кайсиевото и бадемовото, макар и почти оголени, вече не ронеха листа. Надяваше се да се съвземат.

„Можем да направим и нещо друго освен да се надяваме“, осъзна тя и насочи мислите си към тях: „Живейте. С благословията на Копелето, заповядвам ви“. Дори това да вля някакви специални сили на дръвчетата, не си пролича веднага. Надяваше се, че крайният резултат няма да излиза от рамките на нормалното.

Сърцето й се разтупка, като видя лорд Илвин да идва през арката. Беше изкъпан, косата му бе сплетена, бе облечен в чиста и изгладена униформа на порифорски офицер. Дори изглеждаше възможно да си е откраднал някой и друг час сън. По-ниският и по-набит лорд ди Баошия ситнеше до него, задъхан от усилието да не изостава. От другата страна на брат й крачеше просветен ди Кабон и й махаше настойчиво. За нейно облекчение, току зад тях се влачеше уморено и Горам.

Той хвана предпазливо главата на коня й и го изгледа, учуден от нетипичното за животното покорство. Иста се плъзна от седлото право във вдигнатите ръце на Илвин, като тайничко му върна прегръдката, преди да стъпи на земята.

— Моите поздравления, Иста — каза лорд ди Баошия. — Ти, хм, добре ли си вече? — Изражението му беше леко замаяно, като на всеки командир, обиколил вътрешността на Порифорс тази сутрин. Този път усмивката му не беше разсеяна като обикновено, Иста дори си помисли, че е привлякла цялото му внимание. Странно чувство.

— Благодаря, братко, добре съм. Малко съм уморена, но не колкото повечето тук. — Погледна към ди Кабон. — Как са болните?

— От вчера по обяд никой не е умрял, слава на боговете. — Той направи свещения знак с искрена благодарност. — Неколцина дори са вече на крак, макар че останалите ще се възстановяват още известно време, като след други, по-естествени болести. Повечето преместихме в града, на грижите на храма и на роднините им.

— Добри новини.

— Фойкс и лорд Илвин ни разказаха за великите дела и чудеса, които сте извършили вчера в джоконския лагер с помощта на Копелето. Вярно ли е, че сте била умряла?

— Ами… не съм съвсем сигурна.

— Аз съм — измърмори Илвин. Ръката му незнайно как бе пропуснала да пусне нейната. Сега и двете ръце се стегнаха.

— Истина е, че имах изключително странно видение, за което обещавам да ти разкаже в някой по-спокоен момент, просветени. — Е, поне части от него.

— Колкото и да бях уплашен, иска ми се и аз да бях там, за да видя с очите си, царина! Бих го считал за благословия, невидяна от никой друг в нашия орден.

— Така ли? Ами почакай малко тогава. Имам още една задача, която не търпи отлагане. Лис, отведи коня ми, моля те. Горам, ела тук.

Озадачен и притеснен, Горам се подчини, приближи се с тежка стъпка и й кимна уплашено.

— Царина. — Закърши нервно ръце и погледна умолително господаря си. Илвин примижа загрижено и изгледа настойчиво Иста.

Иста огледа за последно празнините в душата на Горам, после положи длани на челото му и изля внезапен поток бял огън от духовните си ръце в тъмните празни резервоари. Огънят се завихри бясно в новото си хранилище, после лека-полека утихна, сякаш се стремеше към естественото си ниво. Иста си отдъхна облекчено, когато неприятната тежест в главата й изчезна.

Горам тупна с кръстосани крака на калдъръма и зяпна. Скри лице в ръцете си. След миг раменете му се разтресоха.

— О — промълви той и захлипа — от шока, предположи Иста, и под натиска на други, по-сложни емоции. Сънищата й от последната нощ й бяха дали някаква представа за това.

— Лорд Илвин, братко, позволете да ви представя капитан Горам ди Хиксар, навремето от кавалерията на царин Орико под командването на лорд Дондо ди Жиронал. По-наскоро на служба, макар и не по свое желание, при Сордсо от Джокона, като мечемайстор и конник. В известен смисъл.

Горам вдигна очи, като продължаваше да хлипа с изумено лице. Изумено, но не отпуснато — лицето му сякаш се стягаше едновременно с ума, който намираше прекъснатите си нишки.

— Върнала си спомените му и си му изцерила ума? Иста, ама това е страхотно! — извика Илвин. — Сега най-после ще може да намери семейството си, дома си!