Тери Гудкайнд - Първото правило на магьосника

Сега обаче той погледна на роклята по друг начин. Видя я като бойно оръжие.

Ситният дъжд мокреше лицето на Ричард, водата се събираше на струйки, стичащи се надолу, гъделичкащи го по върха на носа, където увисваха под формата на капки. Той ядосано ги обърса. Беше толкова уморен, че почти беше изгубил представа какво точно прави. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че не може да намери Калан, Зед и Чейс. Беше ги търсил неуморно по безкрайни пътища и пътеки, беше ходил напред и назад, беше обиколил всички подстъпи към Народния дворец и не беше видял нито следа от тях. Беше спирал само за по няколко часа на нощ, най-вече за да почине конят му, понякога ги търсеше и пеша. Откакто напусна брат си, облаците ставаха все по-ниски и дебели, ограничаващи видимостта. Беше страшно ядосан, че се появиха именно сега, когато се нуждаеше от Скарлет повече отвсякога.

Чувстваше, че всичко се обръща против него, че съдбата наистина работи за Мрачния Рал. Рал сигурно вече бе хванал Калан.

Той пришпори коня си нагоре по планинската пътека между израсналите на групички по стръмните склонове смърчове. Подгизналият мъх затрудняваше движението на коня. Почти всичко наоколо тънеше в мрак. Докато се изкачваше все по-нагоре сред мъглата и тъмнината, дърветата изтъняваха, излагайки го на студения вятър, нахлуващ от върха на хълма. Той развяваше пелерината му и плющеше в ушите му. Пътеката се пресичаше от черни петна облаци и мъгла. Ричард вдигна качулката си. Макар да не виждаше нищо, разбра, че е стигнал върха и започва да се спуска от другата страна.

Беше късно през нощта. Зората щеше да донесе първия ден на зимата. Последният ден свобода.

Ричард намери малък навес над един камък и реши да поспи няколко часа, преди да посрещне последната си зора. Той внимателно се смъкна от хлъзгавия гръб на коня и го затътри до един бор, който стърчеше самотен сред високата трева. Дори не свали раницата си, а само се загърна в пелерината и се опита да заспи, мислейки си за Калан, за онова, което трябваше да направи, за да я спаси от ръцете на Морещицата. След като помогне на Мрачния Рал да отвори кутията, която ще му осигури търсената сила, Рал щеше да го убие. Независимо от твърденията му, че ще го пусне да живее живота си, какъв ли щеше да е тоя живот след докосването на Калан?

Освен това беше сигурен, че Рал лъже. Рал имаше намерение да го убие. Надяваше се само смъртта му да е от бързите. Знаеше, че решението му да помогне на Рал означава смърт и за Зед, но за сметка на това мнозина други щяха да живеят. Да живеят под грубата сила на Мрачния Рал, но все пак да живеят. Ричард не можеше да понесе мисълта, че може да е отговорен за смъртта на всеки и всичко. Рал му беше казал истината за това, че някой го е предал, вероятно беше истина и че знае коя кутия ще го убие. Дори и да лъжеше, Ричард не можеше да рискува живота на всички. Нямаше какво да се прави; не му оставаше друг избор, освен да помогне на Мрачния Рал.

Ребрата още го боляха от обучението на Дена. Все още му беше трудно да лежи, все още го болеше, когато диша. Сънят му докара кошмарите, които сънуваше всяка вечер, откакто беше напуснал Народния дворец, кошмари, припомнящи му онова, което Дена беше правила с него, кошмарите, които й беше обещал да сънува. Сънуваше как виси безпомощен, а Дена го измъчва, как не може да я накара да престане, как не може да избяга, каквото и да прави. Сънуваше, че Майкъл стои там и гледа. Сънуваше, че измъчват Калан, а Майкъл отново гледа.

Събуди се подгизнал от пот, треперещ от страх, чу се да стене от ужаса на сънищата си. Светлината се прокрадваше странично към навеса над камъка. Оранжевото слънце току-що беше прорязало хоризонта на изток.

Ричард се надигна и разкърши ръце, за да отпусне мускулите си, като в същото време погледна зората в първия ден на зимата. Беше високо в планината. Околните върхове се врязваха в пелената от облаци, проснала се, докъдето поглед стига, към хоризонта на изток, подобно сиво море, оцветено тук-там в оранжево.

Морето от облаци беше абсолютно равно, погледът се спираше само в едно препятствие — Народния дворец. Докоснат от слънчевата светлина, далече пред него, той гордо се издигаше на платото си, извисяваше се над облаците и го чакаше. През тялото му премина студена вълна; беше прекалено далеч. Не беше преценил добре разстоянието; оказа се много по-далеч, отколкото предполагаше. Нямаше време за губене. Когато слънцето достигнеше зенита си, кутиите можеха да бъдат отворени.