Тери Гудкайнд - Първото правило на магьосника

— Е, добре стана, че се появи навреме. Ония змейове почти ме бяха хванали. Между другото, нали ти казах да стоиш настрани. Какво правеше там след мен?

— Неудобно ми е да си призная, но си помислих, че се опитваш да избягаш. Дойдох да погледна по-отблизо, когато чух шумотевицата. Ще ти го върна. Ще ти помогна да намериш приятелите си, както обещах.

Ричард се ухили.

— Благодаря, Скарлет. А яйцето? Ще можеш ли да го оставиш само? Може Рал пак да го открадне.

— Не и от тук, няма. Дълго време търсих това място, след като той го открадна, за да мога, ако някога успея да си го върна, да имам сигурно място за него. Тук няма да може да го открие. А колкото до това да го оставя, не е проблем. Когато драконите отиват на лов за храна, те просто затоплят скалата с огъня си, за да е на топло яйцето им в тяхно отсъствие.

— Скарлет, времето ми е малко. Кога ще можем да тръгнем?

— Веднага.

Денят беше разочароващ. Скарлет летеше ниско над гъсти гори и двамата заедно оглеждаха пътища и пътеки. Ричард беше обезкуражен от факта, че не откри и следа от приятелите си. Беше толкова изтощен, че накрая едва се държеше за шиповете на Скарлет, докато летяха и гледаха, но не искаше и да чуе за почивка; трябваше да намери Зед и Калан. Освен че беше толкова изморен, имаше и ужасно главоболие от дългото взиране надолу. Забравяше умората си, дългото безсъние всеки път, когато видеше хора под себе си, но само за да каже миг по късно на Скарлет, че не са приятелите му.

Драконът се спусна ниско, почти допирайки се до върховете на боровете в края на едно поле. Тя нададе пронизителен крясък, от което на Ричард му се зави свят. През полето се втурна елен, подплашен от прикритието си от крясъка на Скарлет. Набирайки скорост в бързо гмуркане, тя се спусна над полето. Без никакво усилие докопа елена във високата кафява трева, пътьом пречупвайки врата му. Ричард се почувства засегнат от това колко лесно лови плячката си тя.

Скарлет се издигна във въздуха, потъвайки в златното сияние на залязващото слънце, сред пухестите облаци. Ричард почувства, че сърцето му ще потъне заедно със слънцето. Знаеше, че Скарлет се връща обратно при яйцето си. Искаше да й каже да потърсят още малко, докато все още е светло, но знаеше, че тя трябва да се върне обратно.

Беше станало почти тъмно, когато Скарлет се приземи на терасата, изчаквайки го да се спусне по червените й люспи, преди да забърза към яйцето си. Ричард отиде на другата страна и се загърна в пелерината си, треперейки от студ.

След като се убеди, че с яйцето всичко е наред, след като го загърна и го стопли с огън, се обърна, за да се заеме с елена. Спря, за да каже на Ричард:

— Не допускам че можеш да изядеш кой знае колко. Предполагам, че мога да ти дам да си хапнеш малко.

— Ще ми го сготвиш ли? Не ям сурово месо.

Тя обеща, така че той си отряза едно парче, забоде го на върха на сабята си и повдигайки го, извърна главата си от горещината, докато тя избълва тънка струйка огън върху него. Ричард се върна в ъгъла си, ядейки парчето месо, като се опитваше да не гледа как драконът разкъсва елена със зъби и нокти, разхвърляйки парчета във въздуха и гълтайки почти без да дъвче.

— Ако не намерим приятелите ти, какво ще правиш?

Ричард преглътна.

— По-добре да ги намерим, това е всичко.

— Първият ден на зимата е след четири дни, включително утре.

С палеца и показалеца си той откъсна малко парче месо.

— Знам.

— За един дракон е по-добре да умре, отколкото да бъде управляван.

Ричард я погледна, докато тя въртеше опашката си.

— Ако избираш за себе си, може би, но какво ще стане с другите? Ти избра да бъдеш управлявана, за да спасиш яйцето си, да му дадеш шанс за живот.

Скарлет изръмжа, без да отговори, и още веднъж се извърна към яйцето си, разпервайки нокти над него.

Ричард знаеше, че ако не успее да намери последната кутия и да спре Рал, ще трябва да спаси живота на всички останали, ще трябва да спести на Калан мъченията на някоя Морещица — ще трябва да се съгласи да помогне на Мрачния Рал да отвори правилната кутия. Тогава Калан щеше да може да живее живот, подобаващ на един Изповедник.

Мисълта беше ужасно потискаща — да помогне на Мрачния Рал да получи неограничена власт над всичко живо. Но имаше ли друг избор? Може би думите на Шота бяха верни. Може би Зед и Калан щяха да се опитат да го убият. Може би заслужаваше да бъде убит при самата мисъл да помогне на Мрачния Рал. И въпреки това, ако можеше да избира, нямаше да допусне Калан да бъде измъчвана от Морещица. Трябваше да помогне на Мрачния Рал.