Айзък Азимов - Краят на вечността

Как се отнасят Работниците към невъзможността да се върнат в родното Време, към забраната да имат съпруги и деца? Те не знаеха бедност и болест; не ги заплашваха Промените в Реалността; но беше ли това достатъчна компенсация в техните очи? Имаше ли изобщо някой, който да се интересува от мнението им, когато се обсъждаха важни въпроси? Харлан почувствува, че в него се разгаря пламъкът на бореца за социална справедливост.

Нишката на мислите му бе прекъсната от появата на Старши Компютър Туисъл. Те се разделиха преди час, когато Работниците вече бяха пристъпили към действие. Запъхтян, Туисъл подтичваше и видът му бе още по-измъчен, отколкото преди.

„Как ли издържа? — помисли си Харлан. — Та той е вече стар човек!“

Туисъл се огледа наоколо бързо като птичка. При появата му Работниците механически се изправиха почтително.

— Е, има ли някаква неизправност в Каналите на Времето? — запита той.

— Всичко е наред, сър — отвърна един от Работниците. — Пътят е чист, а интензивността на полето е нормална навсякъде.

— Всичко ли проверихте?

— Да, сър. Целия интервал, който се обслужва от нашия Отдел.

— Свободни сте — каза Туисъл.

Думите му прозвучаха като категорична заповед — незабавно да бъде опразнен теренът. Работниците се поклониха с уважение, обърнаха се и забързано излязоха.

Туисъл и Харлан останаха сами сред Каналите на Времето.

— Почакай ме тук — помоли Туисъл.

Харлан поклати глава в знак на несъгласие.

— Трябва да дойда с вас.

— Не може да не разбираш! — опитваше се да го склони Туисъл. — Ако нещо се случи с мен, ти знаеш как да намериш Купър. Но ако нещо се случи с теб, какво мога да направя сам аз или който и да е Вечен, или дори всички Вечни, взети заедно?

Харлан отново поклати отрицателно глава.

Туисъл постави нова цигара в устата си.

— Сенър е подозрителен — каза той. — През последните два биодни той няколко пъти се свърза с мен по видеофона. Искаше да узнае защо така изведнъж съм се уединил. Когато разбере, че по мое нареждане е проведена пълна проверка на цялото оборудване на Каналите… Трябва да тръгвам, Харлан. Не мога да отлагам.

— Не ви задържам. Аз съм готов.

— Значи настояваш на своето?

— Ако няма бариера, няма да има и опасност. А дори и да има, аз вече бях там и се върнах. Какво ви плаши, Компютър?

— Просто не желая да рискувам, без да е особено наложително.

— Тогава позовете се на собствената си логика, Компютър. Решете твърдо, че аз трябва да дойда с вас. Ако след това Вечността още не е изчезнала, значи, има надежда да се затвори кръгът. Следователно ще оцелеем. Ако този ход се окаже неправилен, Вечността ще премине в небитието, но съвсем същото ще се случи и ако аз не дойда, защото без Нойс — кълна се — няма да си помръдна и пръста да измъкна Купър от бедата.

— Ще ти я доведа — каза Туисъл.

— Щом всичко е толкова просто и безопасно, не виждам защо и аз да не дойда с вас.

Бе очевидно, че Туисъл се раздираше от съмнения. Накрая той каза хрипливо:

— Добре тогава, да тръгваме!

И Вечността оцеля.

Изплашеното изражение в очите на Туисъл не изчезна и след като влязоха в капсулата. Той не сваляше поглед от бързо сменящите се цифри на индикатора. Дори и по-грубият уред за измерване на Килостолетията, монтиран специално за това пътуване, почукваше на минутни интервали.

— Не биваше да идваш — каза той.

— Защо? — повдигна рамене Харлан.

— Просто лошо предчувствие. Няма основателна причина. Наречи го, ако щеш, и суеверие. Страшно съм неспокоен, не мога място да си намеря.

Туисъл кръстоса ръце и пръстите му здраво се преплетоха.

— Не ви разбирам — каза Харлан.

Компютърът сякаш чакаше именно тази покана. Той изгаряше от желание да говори, за да заглуши гласа на демона в себе си, който му навяваше най-черни мисли.

— Чуй тогава. Сигурно сега ще ти стане ясно — каза Туисъл. — Ти си специалистът по праистория. Колко време е съществувал човекът в предисторическата епоха?

— Десет хиляди Столетия — отвърна Харлан. — Максимум петнайсет хиляди.

— Така. И за това време той се е превърнал от човекоподобна маймуна в Хомо сапиенс. Нали?

— Да. Това го знае всеки.

— В такъв случай всеки знае колко голяма е била скоростта на еволюцията. Само петнайсет хиляди Столетия делят човекоподобната маймуна от Хомо сапиенс.

— Е, и какво от това?

— Ами това, че аз например съм се родил в 30000-ия…

Харлан потрепера. Нито той, нито кой да е от хората, с които му се налагаше да контактува, знаеше откъде е родом Туисъл.